ЧУВАМ ТЕ, ДЕН ТРИДЕСЕТ И ТРЕТИ:  КРАЯТ НА ИСТОРИЯТА

 Днес Самарянката беше малко замислена и като че ли искаше да му разкаже нещо, но се двуомеше. В края на краищата, приседна на стола  до леглото и започна:

-Абе, не знам как да ти го кажа, има една история, но все не можах да си обясня дали наистина се е случила или съм я сънувала...Може би тези мои странни истории ти дойдоха в повече, но какво да направя, животът ми май е доста интересен. Пък и се случи  в планината , там понякога стават необясними неща, само че  това...

   Бях на един преход в Рила, беше преди десетина години и все още избивах стреса по този начин, пък и приятелите, с които ходех, още бяха здрави и в страната...Сега някои вече не са между живите. Впрочем, тези, за които ти разказах, моята женска компания, де, не са по туризма, малко са примадони, искат си удобствата...Та така... Спряхме  да починем, въпреки че аз лично не бях уморена и настоявах да стане по-късно, но не ме послушаха. Беше слънчев и хубав ден и се шегувахме, че синоптиците пак не са познали, защото казаха, че в планините ще превалява. Всъщност, мене точно това ме безпокоеше, губехме време и всичко можеше да стане, докато стигнем до хижата. Но бях малцинство, по- точно,единствената , какво да правя, примирих се. Тръгнах да изучавам околностите на полянката, където приседнахме и неочаквано се отзовах край горски път. От другата страна имаше дълбока пропаст, а от нашата можеше да се слезе на него по стръмен склон.

  Не мислех  да слизам, но си помислих, че вместо да вървим като улави по тясната пътечка, можехме да минем оттук, пътят очевидно водеше пак в същата посока.

   Изведнъж видях нещо, или по- точно, някой , край пътя.  Лежеше почти без да помръдва, слънцето немилостиво печеше в лицето му, покрито с рани и съсирена кръв, а рояк мухи бяха накацали по него. Слязох внимателно и се приближих, беше жив, видях, че диша. Млад мъж, може би на двадесет и няколко години, с дълга сплъстена тъмна коса, светла кожа, облечен в някакви дрипи, които, незнайно защо, ми заприличаха на средновековни военни одежди, такива, каквитито съм виждала в историческите филми. Казах ли ти, че се снимах като статистка в „Сватбите на Йоан Асен“? Както и да е, състоянието му беше ужасно, на мястото на едното му око зееше кървава дупка, от която се стичаше гной, може даже да беше и червясала. Беше бос, стъпалата му бяха подути и лилаво- сини, ръцете стискаха шепи пръст,навярно беше пълзял , преди да отпадне съвсем.

   Исках да извикам на помощ приятелите си и да решим как да му помогнем, извадих телефона си , но той не проработи, може би нямаше обхват. Наведох се над него, колкото да преценя, че не мога сама да го мръдна. И в този момент...

    Не, няма да повярваш! Защото и аз не си вярвам на спомените,  толкова е смахнато! Сякаш от нищото се появи силна тъмна вихрушка, от нея изскочи невероятно красива жена с дълги черни коси и безумно големи тъмни очи, които сякаш пръскаха светкавици.

-Да не си посмяла!- изкрещя тя и силно ме тласна назад.- Не го докосвай, той е мой!

   И докато се осъзная, тя го вдигна , сякаш беше малко дете и изчезна в тъмния вихър. Но знаеш ли кое е най- странното?

   Когато се съвзех, пътя го нямаше! Стоях сред гъсти храсталаци почти на ръба на пропастта! С големи усилия и сравнително малко скъсани дрехи успях да се измъкна и да се изкатеря обратно при другите. Не им казах нищо, то и нямаше нищо налице...Но...какво става?

     Тя внезапно стана , защото Прокълнатият започна да се променя, вече го нямаше безжизненото и безизразно лице, косата му стана тъмна и дълга , отвори очи, големи сини очи , после се изправи и седна в леглото. Тя беше му разказала собствената му история и това слагаше край на мъките.

- Но ...не може да е така! Това ...ти ли си бил?

- Да- каза мъжът, всичко ще ти кажа, но трябва да бързаме, единствено ти можеш да ме спасиш! Ако пропуснем момента, пак ще скитам столетия и ще се прераждам за мъки...С безумната жажда за кръв и убийства!

   Хвана ръцете й, за да я успокои и започна да разказва кой е , какво се е случило с него и как е станал безсмъртен и нечовек. Сподели и за усилята си да се откопчи от проклятието, за изкуплението, през което трябва да мине и което единствено тя можеше да прекъсне.

-Трябва да отидем на същото място, каза Гавраил, много скоро там ще се отвори вратата на времето. Имаш ли кола?

   Тя кимна, беше станало почти полунощ и никой не ги видя, когато се измъкнаха от хосписа. Забеляза, че в бързината не беше му махнала абуката и той все още леко кървеше , защото капачката му беше паднала някъде. До заранта бяха в планината, той безпогрешно намираше път към мястото, дори и без лъч светлина от небето. После изоставиха колата , вървяха още един час и се озоваха в храсталаците до пропастта.

- А сега?- попита тя.

- Ще чакаме, каза той, когато врата се отвори, аз ще бъда в същото състояние, както когато ме намери. Бутни ме силно в пропастта, така че да не се закача никъде и да се разбия в камъните, направи го бързо, преди да се появи Русалия! Тогава тя няма да може да ме направи вампир и ще намеря покой.

- Не знам дали ще мога...Аз се грижих за тебе толкова време, като те гледам, на възрастта на сина ми си...непременно ли трябва да те убия?

- Непременно, на всяка цена, разбираш ли? Ако си толкова милостива, колкото те знам, ако си толкова вярваща в Бог, направи го! Аз ще се пренеса в друг свят, сигурно там мъчениците- войни на цар Самуил имат място за вечно спокойствие...без битки, без коварства...-той изведнъж дръпна абуката от ръката си и го запокити в пропастта.

   Слънцето се появи зад билото на планината и изведнъж пред тях се простря пътят. Гавраил изчезна, появи се полуживият ранен войник, почти сляп и с шепи пръст в стиснатите юмруци . Тя се наведе над него.

- Сбогом, Гавраиле! Бог да ти дари вечен покой!

- Сбогом, Ана! Простени да са греховете ти...-едва прошепна той-Па...зи се от...

  Тласна го силно, използва и инерцията на тялото си, така че за малко да политне и тя в пропастта. Погледна надолу, тяло не се виждаше, само кървава диря по назъбените издатини на скалата. Когато се изправи, над нея вилнееше черната вихрушка и нечовешки отчаян женски писък огласи планината. Ана се обърна и с всички сили започна да се катери по склона, без да търси подходящи места, направо през храстите, докато се озова на полянката и престана да чува писъка на Русалия...