ЧУВАМ ТЕ, ДЕН ДЕСЕТИ, НИКОГА НЕ Я ПУСКАЙ

      -Трябва да знаеш, ангелите наистина съществуват. Не че са толкова много, но  имам един приятел, който също е срещнал неговия. За съжаление, не го е разпознал и е постъпил много глупаво. Поне той така мисли, защото се е отказал от Анхела, но не и тя от него. Защото...

           АНГЕЛИТЕ  НЕ  ПОДАВАТ  ОСТАВКА, не им е разрешено и толкова!

 - Сега ще ти разкажа приказка, каза ангелът- пазител на малкия Иван, много интересна приказка  и не съвсем за малко момче като тебе.

     - Ужаси или екшън?- осведоми се хлапето.

     - Не точно, просто приказка.

     - Ама няма да е приспивна, нали? Защото искам след това да поиграя малко на компютъра...

     - Добре де...- всъщност, тайната цел на госпожица Ангел беше наистина да приспи малкия, но за това после.-Започвам, слушай внимателно и ми кажи дали познаваш някого от героите.

        Познавам три възрастни дами, които се занимават с програмиране на живота на хората. Някога ги наричаха орисници. Казваха се Клотилда, Атрофия  и Лайза. Имаха много работа, защото трябваше да бъдат до люлката на всяко  новородено в първите часове на живота му и да съчетаят оптимални параметри за бъдещата му биография. Работеха много съвестно, но възрастта си казваше думата и често се отнасяха. Да не говорим, че се придвижваха с доста мощни и трудно управляеми летателни апарати с форма на метли с дълги дръжки и често не бяха в час за посоките.

     Веднъж се прибираха след работа . Беше тъмно и почти бяха изпразнили кошниците с добри орисии. Останалото на дъното бяха беди и нещастия и се чудеха как ще ги разпределят между все още неорисаните. Вече казах, че бяха стари и нищо чудно, че   Клотилда обърна кошницата. Когато Лайза забеляза, беше късно. Всичко беше изпаднало в люлката на едно току- що родено момченце.

-       Какъв ужас!- прехапа устни неговата Ангел пазител, и защо изобщо още ги държат на тая отговорна работа? Как ще го опазя, животът му ще е низ от нещастия! Нещо по-лошо, той ще е виновен за всичко и хората никога няма да са справедливи към него, няма да му простят нищо!.

      Детето нищо не подозираше и спеше спокойно.

      - Не мога нищо да направя, каза Анхела /така се  казва закрилницата/ - Ще подам оставка.

       - Не се сърди, де!- на Атрофия направо й се плачеше. Страхуваше се, че ще я пенсионират и искаше да оправи нещата.- Ще измислим нещо...

       - Сетих се!- усмивка озари лицето на Клотилда, виновницата за всичко- познавам едно малко момиченце. Дадохме й доброта , късмет и търпение от промоцията. Нека стане негова жена!

        - Жестоко!- помръкна госпожица Анхела- И тогава каква ще е моята задача? Младата дама ми изземва задълженията. Подавам оставка!

         - Абсурд!- отряза я нейният супервайзер, ангелите не подават оставки. Ще си свършиш работата докрай.

         Това изобщо не й хареса, защото беше докачлива и не искаше да й диктуват условия. Реши да се покрие за известно време, нима шефът й все с нея ще се заяжда?

        Момчето порасна и както му беше отредено, срещна момичето  с търпението и късмета от промоцията. Бяха неразделни и наистина се обичаха. Тя сякаш предчувстваше съдбата му и се стараеше да го огради със стени от обич от света и по този начин да го предпази. Но това не беше по силите й и той понесе много удари и нещастия.

   А госпожица Анхела го удари на живот. Намери си интересна компания – няколко млади господа от долния етаж. Имаха очарователни рогца и доста тъмен тен, танцуваха чудесно и винаги имали запас от ябълки, които й подаряваха с удоволствие. Тя много ги обичаше и ги захапваше веднага. Може да се каже, че животът й течеше от  една огризка до друга.

  Но никога не забрави този , от когото избяга. Опита  да се срещне с него, защото едва сега разбра, че може да промени съдбата му, че ако не друго, може да понася удари вместо него, да го отнесе далече, да му дари щастливи сънища, да му покаже небесните селения...

   Обаче той не забрави никога, че го е изоставила. С една дума, не й прости. Беше ужасен инат и дори жена му не винаги се справяше с това.

    Анхела го гледаше отдалеч, не смееше да приближи.Как  можеше да се примири със съдбата на отритнат ангел! Пишеше му писма, слаби стихове, молеше го да й се обади по телефона, никога не изключваше мобилния...Нищо и пак нищо.

    И пак танци с веселите господа от сутерена...

     - Това не е приказка, каза Иван, то си е чиста сапунка!

     - Мислиш ли?

     - Разбира се, там винаги става така. Разделят се, а се обичат...

     - Питах те дали познаваш някого...

      - Не, никого. Ти имаш ли си приятел?

      Беше казала, че е студентска по педагогика и си търси работа като детегледачка.

       - Не. Имам си компания, едни момчета от долния етаж...

        Вратата се отвори и момчето изведнъж скочи.

          - Здравей, дядо! Виж, имам си гледачка!

           Мъжът дълго притиска внука към себе си преди да поема протегнатата ръка на Анхела.

           - Не си се променила. Никак даже...- не забеляза бледността на лицето й.

           - Познавате ли се?- попита момчето.

           - Аз ще си ходя!- разбърза се Анхела. И може би няма да приема работата. Много ми е далеч от университета.

           - Не мисля така, възрази й мъжът, ангелите не подават оставка.

           - Мисля, че си е имала  приятел .Той се е оженил и не иска да говори с нея- това си беше откритие и Иван беше горд , че го направи.

           Анхела спря на вратата.

          - Аз опитах да се върна...- беше в отговор на мъжа.

          - Ангелите не се връщат. Особено , ако са танцували с неподходящи партньори.

           - Какво да направя?- беше отчаяна- Не мога да се върна, не мога да си отида!

             Той притискаше детето  до себе си мълчаливо.

           - Ако имах собствена съдба...

          - Нямаш ли?- попита момчето.

          - Ангелите нямат съдба.

          - Ами трите баби? Те не са ли били при тебе, когато си се раждала?

          - Как биха могли...Ангелите не се раждат.

          - Какво ще направиш тогава?- беше много озадачен.

          - Все ще избере нещо и някого- обади се дядо му.

          - Ангелите не избират.

          - Но все нещо ще се случи! – Момчето беше убедено, че животът ще продължи.

             Крилете й висяха безсилно.

           - Остави я, каза дядо му, ще се оправи  все някак.

            - Ангелите не се оправят, през сълзи прошепна Анхела, те само плачат за тебе...

            - Ако я помолим, ще остане ли?- продължи внукът.

            - Помоли я, отговори дядото- .И тихо добави: - Помоли я, ти можеш. Аз никога не успях...

             Детето погледна към ангела. Беше се смалил, беше по-малък от войничетата от компютърната игра.

              - Вземи я- каза дядото, сложи я на тайно място и никога  не я пускай да си отиде. Никога, чуваш ли?

      ...Това е, моят  приятел много съжалява, но е толкова късно. Пък и тя си е все млада и красива, а той, сещаш се, не е в първа младост, щом има внук.