Гарата беше тъмна и почти безлюдна.Никой не очакваше никого по това време и от тази посока.Чуваха се щурчета досущ като преди много години, когато беше ученик в тукашната гимназия.Нона щеше да пристигне след няколко минути.Иван се поколеба дали да не остане в колата докато не чуе влака , но това му се стори невъзможно и излезе.Миришеше на нещо много специфично,нещо като грес,смола ,прегоряла и вече поизстинала скара.Нещо ,което той определяше като специфичен белег на малките гари.
“Миришеш ми на гара!”,казваше като малък на баща си.И не можеше да обясни точно какво е това.Подухваше лек ветрец.Прозорците бяха светли и може би от тях някой наблюдаваше високата му,облечена в бяло фигура.Вероятно знаеха за него,беше прекарал няколко дни в санаториума.Беше досущ както си го представяше.Почти болница.Хубавото беше ,че докторът беше негов съученик.Така можеше и да не спазва режима.
Когато стъпваше на перона ,усети леки трусове.Влакът влизаше в гарата.Взираше се в тъмнината.Ето първото усещане за нея,тези почти недоловими тръпки на бетона,тези светли прозорци ,като следа от метеор...Нейният образ за на любовта...Зърна я в последния момент,влакът дори още не беше спрял съвсем, а тя слизаше.Първа,разбира се!Толкова беше нетърпелива...
-Не вземай чантата,предупреди го вместо поздрав,тежка е,ще получиш следоперативна херния!
-Но аз вече съм добре!
-Хайде да се уговорим че тези неща аз по-добре ги разбирам,искаш ли?
Усмивката й беше доста категорична.Беше решила да го пази.
Той се поколеба и тръгна след нея.Не вървеше да я прегърне докато носи голямата чанта.И какво ли толкова е взела за някакви си седем дни!
-Запазих ти стая в хотела.
-Искаш да кажеш”Запазих ни стая в хотела”,нали?
-Точно така.
Тя хвърли чантата в багажника и влезе в колата.
-Защо си мисля ,че още не си ме посрещнал?
-Така ли?-можеше да я докосне,но се бавеше.Нейното нетърпение го забавляваше-А какво правят хората когато се срещат?Което аз не направих?
-Казват си “Здравей!”,например...
-Това ти май забрави да кажеш!Все пак,ти си пристигащата...И какво още?
-Подават си ръка и...-тя подаде ръката си-Ето!Здравей!
-И още?
-Целуват се.
Вече не се забавляваше,нетърпението беше обзело и него.Започнаха да се целуват,отначало като докосване,после все по-плътно.Замая го болезнено усещане за голо тяло,не разбра кога беше съблякъл блузата й,впрочем много лесна за събличане,парещото докосване на настръхналите й гърди.Знаеше какво иска тя и се наведе над нея.Горещият й дъх пареше ухото му.
-Езика...-прошепна тя-искам да усетя езика ти по зърната...моля те!
Беше напрегната.Ръката му се плъзна между бедрата й.Разбра че не може да мръдне оттук ,не може да запали колата и да тръгне, ако не се освободи от това напрежение.Тя притисна дланта му между краката си и изстена.
-Искаш ли...-не беше възможно да го отложат,не и сега...
Беше го казал!Можеше да го сметне за луд.Едва ли!Отначало помисли, че не го е чула.Но тя го притискаше все по-плътно и по-плътно.
-Да минем на задната седалка...
Изскочи от колата както беше гола до кръста.Наистина бяха полудели!
-Хотелът е много далече-каза едва ли не като оправдание Иван и я последва.
-Много далече...-тя разкопчаваше колана му,после дръпна ципа –Някой казал ли ти е колко си хубав когато...О,защо ли говоря!
Не довърши.Целуваше белега от операцията.Беше я разсъблякъл съвсем,тя не се притесняваше от голотата си,по-скоро не можеше да търпи дрехи на себе си в такива положения.Дрехите,нейни и негови,я изнервяха.Искаше да се превърне в част от него,в негов придатък.Нищо друго не я интересуваше.
-Не мога повече-призна той.
-И аз...искам те в мене...вътре,много...дълбоко,дълго...много...О!-тя почти извика когато влезе в нея.После викът премина във въздишка на блаженство.Любиха се мълчаливо на задната седалка в класическа поза от “Кама сутра”, която никой от двамата не беше чел.Беше дълго, като че ли никога повече нямаше да го правят.Не беше имал жена, която по-плътно да усеща желанията му...колко беше хубаво...много...много..
-Не искам да се отделям от тебе-каза Нона когато свършиха.
-И не го помисляй.
-Обичам те.
-Кажи го пак.
-Обичам те!
-Още!
-Обичам те,обичам те!-усети влага в очите й докато ги целуваше.
-Плачеш ли?
-Не.Просто ми е хубаво.Никога не ми е било толкова хубаво...
-Нона?-как хубаво звучеше името й!Като звън от кристали,като коледно звънче...можеше да го слуша безкрайно!-Люби ли се с мъжа си след като се срещнахме?-Не знаеше защо я пита.
-О,моля те!
-На мене ми е за първи път-не й каза защо,обаче.-След операцията.
-Е добре,да!-Получи ли си го?За малко нечестното си любопитство?
-Да?-това беше вече на глас.
-Но това вече няма значение...-естествено,вече няма.
Той прикри въздишката си като продължаваше да я гали.
-Ревнив ли си?Ще ме разочароваш.
-Не знам.Как обясни идването си тук?
-Не го обясних.Той не е в града.
-А дъщеря ти?
-Тя е на село,при майка ми.Всяко лято е там.
-Може би ще те потърси.
-Ние живеем разделени.
-Не си ми казала.
-Не си ме питал.
-Кога се разведе?
-Не съм се развеждала.Не съм си усложнявала живота с брак.Просто живеехме заедно,имаме дъщеря.В паспорта му е написано друго име.Всъщност,нещата доста се промениха за петнадесет години...
Наистина не можеше да се вмести в схеми,нито тя,нито миналото й!
-Все пак,нека отидем в този хотел!-той се разсмя-Откога не си го правил в кола?
-Не съм го правил изобщо в кола!
-Не може да бъде!
-Честно!-той целуваше гърдите й, докато тя се опитваше да се облече.
-Господи,с какви заспали жени си имал работа!
Тя закопчаваше копчетата ,а след нея той ги разкопчаваше.
-Точно така.А ти си чудесна,просто върха.
-Нека се облека!
-Облечи се.
-Не ме събличай отново!Виж какво,там има вана,нали?И хубав дебел килим на пода...и широко легло...надявам се...
Все пак се облякоха макар и с нежелание и с уговорка че е за малко,за минути.Тя дори си сложи червило и провери каква част е останала по ризата му.
Администраторката дори не си даде труд да я погледне.
-Платено е,не знаете ли?Мъжът ви плати.
Мъжът й?Ах да,беше забравила еднаквите фамилии.Обърна се към него и срещна ласкавия му,малко смутен поглед.Навярно не беше я представил като своя жена,но така го бяха разбрали.Едва ли дори и неволно,би поставил друга на мястото на Елка.Просто недоразумение което смущаваше и двамата.
Качиха се в стаята и тя веднага се заразсъблича.
-Нямаш нищо против да се изкъпя,нали?
Той кимна без да каже нищо.Тя пусна душа и се огледа в огледалото.Как ли изглежда жената ,която е обичана от най-желания?И го видя зад себе си.
-Може ли и аз?
-Дори е задължително...Искаш ли аз да те изкъпя?Доскоро къпех племенниците си-и също като сестрата прекарваше гъбата по гърба му-Свикнала съм да къпя мургави момчета...особено когато са порасли големи мъже...
Ръцете й,целите в пяна,под която проблясваха пръстените ,се плъзгаха по гърдите,корема,бедрата му.Водата измиваше сапуна.Тя го целуваше,ваната се пълнеше с вода.Той я вдигна и влезе вътре с нея.
-Толкова е хубаво...правим го красиво...като пред камера,не мислиш ли?
-Откъде ти хрумна?-той целуваше вътрешната страна на бедрата й и тя усещаше боцкане от косъмчетата над горната му устна.
-Толкова обичам водата...приказно нежна е,дори когато е студена...но ти си по-нежен от нея...по-добър...
-Искаш ли...-парещото докосване на устните му по долната част на корема й,още непокрит от водата я подлудяваше.
-Всичко, което ти искаш...-ставаше дума за орална любов.
-Репортерките много те харесват-каза му тя след това-ще им липсваш.
-Нищо не съм направил да не ме харесват.Особено на една от тях.
-Тя май беше казала ,че имаш най-хубавото тяло от депутатите.Да не те е гледала тайно в банята?Не бих се учудила,ние сме народ от воайори!
-Банята ми недостъпна за чужди очи.А на плаж не ходя,нямам време.
-Яд ме е на всички, които те виждат по-често от мене.
-Защо?
-Срещаш куп безразлични лица всеки ден.А мене...както и да е!
...
-Доста гадничка история-Нона замислено навиваше на пръста си кичур мокра коса.Беше чула неговия разказ.Не беше задала нито един въпрос.-Но както и да е,тя променя живота ти изцяло.Трябва да си наясно с това.Не можеш да се преструваш ,че нищо не е станало.То стана и сега ти трябва да стигнеш до края.Да го разбереш и приемеш.То е било в тебе от самото ти раждане ,но ти си го пренебрегвал.Затова си бил зависим от него.И по-слаб.
Той мълчеше легнал по гръб с ръце под главата.От раждането...
Началото.Някъде в сънищата му,не беше сигурен кое е сън и кое-неясен спомен.Не,не беше го сънувал.
...Беше наистина първият му спомен.В къщи на село гори печка.Зима е.Майка му готви нещо на огъня.Той много скоро е проходил.Сега седи на пода и играе с царевични кочани.Те са червени,бели и грапави.Изобщо не са вкусни,вече ги е опитал.Не му харесват и играта му омръзва.Изправя се бавно,неуверено и поема към майка си.Клатушка се,пада и продължава пълзешком.Тя не му обръща внимание докато не се хваща за крака й и се изправя.Лицето му грее в усмивка.Майка му е толкова близо!Тя е топла,лицето й е зачервено от огъня и мирише на хубаво.Взема го на ръце,косата й е паднала,измъкнала се е изпод забрадката.Тя го гъделичка по носа и той киха.Майка му бърка с лъжица с едната ръка,с другата го държи.Но това очевидно я затруднява, защото го отнася на широкия креват,оставя го там и пак заема мястото си до печката.Малкият,без да се бави,изпълзява до ръба на леглото и наднича оттам.Още не е слизал от толкова високо, но не се колебае.Внимателно премята единия си крак,после другия,претъркулва се,тупва на пода но не се удря лошо.Става и вече по-уверено се отправя към заветната цел.Майка му се смее,кара му се,уж строго ,но пак го взема на ръце.Той с всичка сила се държи за врата й.Вече няма да позволи да го отделят от нея.
Вратата се отваря и влиза баба му.
-Ох на баба глезеното момче!Пак ли го държиш на ръце?Много лошо си го научила!
-Какво да правя,оправдава се младата жена,не иска да стои на леглото,не се заиграва,все пълзи към мене!
-Дай го на мене!-баба му решително го взема-Голям си вече ,а искаш да те държат на ръце!
-Мама!-казва малкият и се дърпа.Баба му не му харесва.Студена е защото идва отвън и току що е чистила на кокошките.
-Ама че работа!Защо не ме искаш,нали си на баба момчето!
Но той вижда само разпиляната коса на майка си,леката блузка,полу разкопчана отпред,закръглените,пъргави силни ръце и всячески се стреми към топлото,невероятно по право полагащо му се щастие да бъде в скута й.
Същото правеше и нощем.Колкото пъти се събуждаше,тръгваше в тъмното докато успееше да се намъкне между родителите си.Дори намираше оправдание:
-Умрях от студ!-казваше момчето дори и през лятото и силно трепереше, за да му повярват.Майка му галеше твърдите къдрици на челото и той си представяше колко хубаво щеше да бъде когато баща му няма да е там да оспорва мястото в леглото.Не можеше да каже къде ще е баща му,може би на работа?Но щеше да се чувства прекрасно без него.Завираше ръка под блузата на майка си или между копчетата на нощницата и тя малко нервно я махаше.
-Не го глезя,оправдаваше се майка му,той сам идва при мене.Много е гальовен,сам се обича...какво да правя,не съм от камък!
И крадешком целуваше косата или вратлето му.
Баща му беше човекът, който знаеше и умееше всичко.Иван внимателно го наблюдаваше без да говори.Отначало той не разбираше, че е обект на проучване.После се правеше ,че не забелязва и накрая не издържаше.Казваше му:
“Я дръж малко!” Или “Подай ми това!”,”Хайде сега ти!”,”Разбра ли как?”
Иван се отнасяше сериозно към тези занимания, които уравновесяваха неудържимите изблици на нежност и ревност към майката,пък и имаше голяма практическа полза от тях.Научи се да борави с клещи и отверка от съвсем малък,да не си удря пръстите с чукчето,да не се боде на гвоздеите.А баща му беше го и научил да чете още на пет години.Издяла клечки и той правеше букви от тях,фигури ,които още не можеше да осмисли.Най-много обичаше триъгълниците,понякога правеше петоъгълник,звезда...
-Я го виж ти!-чудеше се баба му-А Димо още хабер си няма!
Димо беше братовчед му,с няколко месеца по-голям от него,едър,рус,с червени бузи и сини очи.Отначало Димо все налиташе да се бият и Иван се чудеше защо.Той самият беше въздържан,дори прекалено за пет-шест годишно дете.Войнствеността на братовчед му го озадачаваше до един момент когато успя да се наложи.Това му хареса.Оказа се, че е много приятно противникът ти да избяга плачешком от полесражението ,особено когато не ти си започнал боя.
Само че баба му беше разярена.Хвана ги за ушите и двамата,зашлеви им по един слаб шамар,направо символичен,и им каза ,че само да ги види да се бият,ще счупи точилката по тях.След това вече се биеха на тайни места и никой не казваше кой кого е набил.
Към седмата година беше поотрасло момче ,тъничко и подвижно,което по цял ден се губеше някъде само.Имаше си тайни места,неизвестни на връстниците му.Там държеше момчешките си съкровища.Виждаше му се неинтересно да лови паяци или попови лъжички в реката,да язди магарето или да пуши тайно саморъчно направени цигари от рязан тютюн и вестници.Притежаваше няколко интересни камъчета,огладени от водата,цветни стъкълца,изхвърлените от съседката леля Ганка мъниста от скъсания й гердан...
И най-голямото съкровище-малък картонен цилиндър с причудливо съчетани срещу светлината късчета цветно стъкло.Баща му го беше купил от панаира и казваше, че се нарича калейдоскоп.Напразно момчето искаше да повтори някое особено красиво съчетание и въртеше ли ,въртеше цилиндъра...Нищо не се повтаряше.
Понякога баща му го водеше в окръжния град.Някои от магазините бяха отворени ,други не.Над витрините бяха спуснати железни ролетки.Иван ни най-малко не обръщаше внимание на откритите витрини.Искаше да знае какво има зад ролетките.Непременно беше нещо ценно щом така го пазеха.Питаше баща си и той отговаряше:
-Обувки...колониал...железария...
Но това не го задоволяваше.Представяше си несметни богатства,блестящи скъпоценности.Не беше виждал такива и мислеше, че са нещо като стъклените мъниста или топчета.Представяше си как избира нещо от там и го подарява ...на кого?Мъжете не носят скъпоценности.На майка си,може би?Но тя си имаше златно кръстче и синджирче на шията и обеци на ушите.Може и да не хареса това,което ще й подари.
Може би на Диана,най-красивото момиче което познаваше.
Изпитваше нужда да подарява като всяко единствено дете...
Разходката продължаваше.Баща му го водеше в някоя задимена закусвалня и му купуваше кебапчета.Но той вече беше видял най-важното и денят му се беше сторил много дълъг.Искаше да се завърне на село,при майка си.Изведнъж го обземаше страх ,че нещо може да се е случило с нея докато го нямаше.Молеше се баща му да побърза с бирата.Но той говореше с другите мъже и настояваше да си изяде кебапчетата.
Иван изобщо не се чувстваше гладен.Той вече умираше от тревога за майка си.Ами ако я беше мушнала лошата крава на баба Митра?Или ако е паднала от стълбата ,когато събира яйцата от полозите и се е ударила?Стълбата си беше паянтова и той самия беше падал от нея.А може да е станало наводнение и да се е удавила,нали не знае да плува...Ако беше там,сигурно щеше да я спаси,той вече се държи над водата!Очите му почти се насълзяваха и с мъка се сдържаше.Когато слизаха от влака ,се успокояваше,че поне пожар или наводнение няма.Не издаваше тревогите си,само силно стискаше дръжката на джобното ножче, което баща му беше купил.Когато майка му го питаше гладен ли е,отговаряше утвърдително и лакомо се нахвърляше на постната супичка.Баща му се чудеше и мърмореше:
-Детска работа,кебапчета не ще,а картофена супа-две паници!
Как можеше да разбере че стомахът му беше свит през цялото време, което прекара в града и му се гадеше от миризмата на скара...Цял живот му се гадеше от тази миризма.
-Вече ставаш ученик-майка му закопчаваше копчетата на бялата ризка ,после огледа отвсякъде късите кафяви панталонки от кадифе и му ги даде да ги обуе.
-И гледай да не се цапаш!
Среса го с нейния гребен който трудно минаваше през гъстата му коса.Знаеше че ще се наложи да го острижат,така беше тогава в училищата.Искаше да се порадва на косата му още един ден.
-Трябва да го заведа при Грозьо-каза баща му.Грозьо беше селският бръснар.
И наистина го заведе.Беше отвратително.Това не беше той!Смяташе че е ужасно грозен с един сантиметър коса.Не се успокои и когато видя Димо.От русия му перчем не беше останало нищо!
Щяха да бъдат в един клас-той,Димо и Диана.Най-красивото момиче на света,той вече не се съмняваше в това.Тя беше с няколко месеца по-малка от тях,родена в другата година,но я записаха да учи по-рано,за голяма радост на братовчедите Кондови.
Когато я видя през първия учебен ден,Иван се почувства много нещастен.Беше златисторуса,румена,синеока и бяла,нежна като принцеса от приказките.Беше прекрасна,просто светеше!Облечена в бяла блузка и черна поличка с презрамки,с бели чорапки и бели панделки,с червени обувки с катарами,тя държеше в ръката си голям букет от червени рози за учителката.Имаше нова чанта ,която се носи на гърба.В сравнение с нея неговата и Димовата изглеждаха ужасно прости.На всичкото отгоре постоянно говореше с приятелките си и изобщо не се обръщаше към нещастните момчета.Сякаш не се познаваха,сякаш не бяха играли заедно!Сякаш не беше му разрешила да подържи за малко куклата й след като се увери че ръцете му бяха чисти...Иван не смееше да си признае че и той би искал да има кукла.Нищо, че е момче...
Диана бърбореше и в час.Учителката се беше оплакала на майка й,беше я наказала в ъгъла, но нищо не помагаше.И тя като Иван се беше научила да чете предварително и не й беше интересно в училище.
Но един ден,през пролетта на първи клас се случи нещо необикновено.През междучасието всички се струпаха около едно момче което показваше прилеп,прикован към тънка дъска с няколко гвоздея.Бедното животинче се дърпаше и издаваше тънки писъци.
Внезапно се появи Диана.Тя издърпа дъската от ръцете на Никола,който беше почти с половин глава по-висок от нея:
-Веднага ми го дай!Чуваш ли,веднага!Как може да си толкова жесток!
Обърна се и хукна с дъската.
-Ама аз не го заковах...Брат ми,честна дума!Не бях аз!
Никой не слушаше оправданията на момчето.Иван се поколеба ,но нещо го накара да хукне след момичето.Знаеше че сега трябва да бъде с нея.Пък и на него му беше жал за прилепа.
Намери я зад училището.Мъчеше се да извади гвоздеите и си беше набола пръстите,дори от единия капеше кръв.
-Гвоздеите се вадят с клещи,каза Иван.
-Така ли?-иронизира го тя.И го погледна с прекрасните си,пълни със сълзи очи-Голям професор си,няма що!
-Мога да донеса клещи ,ако искаш.И да ги извадя.
-Тогава донеси-заповяда тя.
Беше виждал как го прави баща му и се справи добре.После тя проми раните с ракия.
-Защо не се намеси?-попита го тя-Стоите с Димо и гледате!
Иван наведе глава.Наистина нямаше оправдание.
-Какво им е направил?На всичкото отгоре ,не може да вижда през деня...Никога няма да проговоря на Никола!
-Не го е приковал той ,а брат му!
-Няма значение!Той го донесе за да се похвали!Значи му харесва да мъчи животните!
-Диана,той ще умре.Исус го приковали и умрял.От приковаване се умира...
-Няма да умре!Исус е възкръснал...-тя се разплака.
-Но...прилепът не е Исус-каза тихо момчето и прехапа устни.
Прилепът наистина умря и тримата/Димо се беше присъединил към тях/,го погребаха в градината на Диана.
Тя постоянно събираше разни животинчета за които се грижеше с неотслабващо упорство ,докато оздравееха или умряха.Изхвърлени котета,куци врабчета,полупремазани жаби...нощни пеперуди...
-Дружа с тебе и Димо, защото нямате прашки и не убивате животни-заяви момичето.Иван вътрешно се изчерви.Всъщност, той имаше прашка ,но не беше й я показал.Как да й обясни ,че всеки мъж се нуждае от оръжие ,за да се защити,за да защити и нея?Баща му го беше научил и на това.
“Трябва винаги да помниш,че мъжът се грижи за жена си и за децата.Пази ги,защото е по-силен,издържа повече,може да работи повече и отговаря за семейството си.Бог е наредил така.”И му разказваше за Светото семейство.Баща му имаше хубав глас и някога беше пял в църковен хор.
И така,беше още много малък, но тайно беше решил да се ожени за Диана,тя му се струваше подходяща за закрила,нали все се забъркваше в някакви спорове с момчета.
Но по-късно не хранеше илюзии.Смяташе се за грозен с тази къса коса.Баба им ги задяваше:
-Абе Ваньо,как ще я разделите с Димо тая Диана ,бе?
-Притрябвала ми е!-виреше нос той, но вътрешно се топеше.Смяташе ,че братовчед му е по-хубав от него и по-силен.Подхождат си-и двамата са руси и синеоки...А той е черен.Особено през лятото!
Бяха вече в пети или шести клас.През лятото трябваше да помага на Димо, който беше останал на поправителен по математика.Цял ден решаваха задачи, но на Димо обикновените дроби не му станаха по-ясни.
-Слушай!-Иван беше загубил търпение.-Аз няма да си губя ваканцията заради тебе!Омръзна ми вече!Сядай и решавай,една тройка все ще изкараш!
Димо мачкаше края на ризата си намусен и мълчеше.Изведнъж вдигна глава.Нещата се бяха променили.Иван беше умният и отличникът и той се чувстваше много по-долу от него.Всички даваха Иван за пример.Спокоен,прилежен,помага на родителите си,не скита по реката,чете,познава съзвездията,прави някакви опити...Разбира от димки и бомбички,което е много важно!
-Знаеш ли какво?-предложи Димо.Беше го осенила гениална идея.-Хайде да отидем на реката,зная къде се къпят момичетата...Ще погледаме,няма да влязат във водата с роклите я!Има къде да се скрием...
В този момент и на Иван му изскочиха всички дроби от главата.Как не беше се сетил!
Промъкнаха се в гъсталака и зачакаха.И двамата знаеха коя.Беше много горещо и те самите също биха се окъпали...
Не чакаха дълго.Група момичета от осем до петнадесет години с писъци цапаха по плиткото и се пръскаха с вода.
-Ще се къпем ли?Много е горещо!-Малката Тинка нямаше търпение да се топне във водата, но кака й още се бавеше на брега.
Диана мълчеше.Погледна към храстите и каза:
-Хрумна ми нещо!Хайде да се къпем с роклите!Така по-дълго ще ни е хладно.-И тя първа цамбурна във водата.
Димо не можа да сдържи разочарованието си.
-Ама че работа!
-Да не са ни видели?
-Невъзможно!Абе какво искаш,жени!С роклите ще ми се къпят!Жени!
Иван гледаше очарован мокрите разчорлени момичета в реката.Водата издуваше басмяните им рокли,под мокрия плат се очертаваха едва наболи гърди.Косата на Диана плуваше след нея по водата,розово сияние обгръщаше лицето й.
Вечерта някой го повика зад оградата.
-Ваньо-беше тя-Аз ви видях!
-Къде?-направи се на неразбрал той.
-На реката.Гледахте от храсталака с Димо.
-Ами,не сме били там!Решавахме задачи,нали знаеш как е закъсал...
-Видях ви,не отричай!Но не казах на момичетата,щяха да се разпискат и да ви набият...Друг път се крийте по-добре!
-Нещо си се припознала.
-Не съм!Ако беше сам,щях да си трая...можеше и да видиш нещо!Ама като сте двама...никак не върви!
-Какво да видя?
-Казах ти,ако беше сам...ако бях сама...Тези работи така стават!
И тя се обърна и хукна към тях.Не можа да я попита кои работи не стават така.Беше зашеметен.
Ах,ако беше сам!
Чудеше се как да се отърве от братовчед си.Ходиха на реката още няколко пъти ,но без резултат.Диана му се усмихваше при среща.Или се плезеше.Тя си знаеше защо.
И двамата бяха отлични ученици,но учителите се отнасяха благосклонно към срамежливото момче и по-строго към буйната и невъздържана красавица, която беше решила да става артистка.
-Само за Холивуд е!-казваше един техен роднина,осветител в театъра в града.Той смяташе че знае какви трябва да са артистките.
Иван съвсем се отчая.Някои момчета й пишеха бележки,опитваха се да я прегърнат.Но той смяташе че е глупаво.Ако стане артистка,как ще стигне до нея?
Представяше си как отива на реката,съблича се ,влиза във водата.Тогава той излиза от храстите и взема дрехите й.Тя го моли да ги върне и той се съгласява при условие че...Какво условие?
По-нататък не смееше и да мечтае.Избягваше я нарочно.С другите момичета минаваше за много отворен.Те с удоволствие го слушаха как им разказва различни преувеличени истории.Повечето от тях не бяха кой знае колко умни и приемаха всичко за чиста монета.Понякога и Димо,който иначе гледаше сеир,не изтрайваше.не можело да има такова земетресение ,нито такъв град.УАГАДУГО.Той не можеше дори да произнесе името му.
-Има.В Африка.Ще ти го покажа на картата,ако не вярваш.Но там наистина няма земетресения.
-И защо го измисли?
-Не го измислям.Предполагам.Теоретично.
-Но все пак,не е имало!-настояваше братовчед му.
Иван се впускаше в обяснения за скалата на Рихтер,за допустимите вероятности,за почвата...Но Димо го слушаше с половин ухо.
-За какво ми е да предвиждам?Ами ако не стане никога?
-Но може да се създаде модел.На всяко събитие,дори и най-невероятното.
-Например?
-Ами тук,на два метра от нас,избухва кален вулкан или пада метеорит..,парче лед от космоса...
-Ами,ще избухне!
-Нищо не разбираш!
Можеха да продължават до безкрайност.Димо никога не се вдъхновяваше.Той беше самият хладен разум.Смяташе ,че Иван още не е порасъл,че още живее в света на приказките.Сега би казал че братовчед му на четиринадесет години е имал катастрофично мислене.
Не можеше да си обясни защо създава невъзможни за измъкване положения и търси изхода.Не разбираше ,че той не вярва в привидното спокойствие и сигурност на живота си ,че в мечтите си беше седмици наред на парче лед в океана без да разчита на случаен кораб за разлика от героите на филма.
Можеше да се спаси и решението беше толкова просто!Беше го открил съвсем сам...Може би вече беше разбрал,че е безумие да разчиташ на късмет.
Иван изобщо не знаеше с какво ще се занимава.Скритата неустойчивост на света все повече и повече го обсебваше.
-И яйцето изглежда здраво,гладко и хубаво.Но черупката се пука и излиза пиле.Представи си че живеем върху яйце.Черупката се пука,ние също помагаме за излюпването...с топлината...Това е ентропията...
-Не може да е яйце,не се съгласяваше Димо.-Нещо трябва да я държи,земята,цялата!Иначе...не знам,направо е страшно!
.....
-Яйцето и калейдоскопа-каза Нона-Странна връзка ,но не необяснима.Логиката на рушенето и неповторимостта.И аз имах подобни идеи.Купувала съм си и калейдоскоп от сергиите на панаира.
-Какви идеи си имала?-стояха в тъмната топла вечер на терасата на хотела и гледаха припламващите отблясъци на запад.
-Облаците.Исках да ги накарам да заемат определено място,да предвидя движението им.Понякога виждах нещо смислено,понякога нищо.На сестра ми не й беше интересно...И водата...Страхувах се от водата,от водната непредсказуемост.Всъщност,пилето вече се излюпи,не мислиш ли?И ние стоим на една отломка и я наричаме по различен начин...а всъщност сме корабокрушенци...Беше ли чел теорията за взрива тогава?
-Да.В списание “Космос”.
-И аз четях това списание,зарадва се на съвпадението тя.-Нещо подтискаше ли те?
-Не мисля.Имах много време да разсъждавам.И да се усъвършенствам според представите си...Помниш ли какви бяха представите на момчетата тогава?
-Стив Рийвс...Ален Делон...Стефан Данаилов.Може би си мислил за оцеляването си.Или за нещо повече...
-Тогава не се чувствах застрашен,не лично.Но имаше моменти когато смятах ,че съм негоден за нищо...
-Нормално за юноша, който се интересува от всичко и не е доволен от това ,което научава.Обикновените пътища ти се струват неподходящи.Знаеш, че е трудно да бъдеш различен ,но не се отказваш.Можел си да бъдеш всичко,ти си имал глобално мислене от дете.
-Да.Дори опитах да бъда всякакъв.Но не ми хареса.
-Това е маска.Просто не си знаел какво умееш най-добре и си прикривал неувереността си с някаква дейност.Другата страна на гордостта.
-Да.Общо взето,имах самочувствие.
-Всички го имаме.Дори и само пред себе си...
-А с тебе как беше?
-Методът на изключването.Разбрах за какво не ставам.Остана медицината.Решението не беше нито лесно,нито бързо.Но все пак,взех го навреме и окончателно...
-Аз не съм изключвал нищо.
-Напротив.
-Напротив?Ще ми обясниш ли?Ако е както казваш,до какво съм стигнал?
-До Диана.
Той се разсмя.
-Не,това е различно!Тя никога не е определяла житейския ми път.
-Тя е била центърът на живота ти,може би и сега е.Винаги е правила нещо ,за да запази това положение.Ти си предприемал всичко като си се лутал около този център.Опитвал си се дори да избягаш.Мислил си ,че трябва да бъдеш различен за да те хареса.Тя е била жената,която искаш да закриляш.Но ти наистина си бил различен.И тя го е знаела.Ти си бил мъжът за нея.Накрая си потърсил убежище в самотата.Може би и тя.Доброволно и въпреки близките си...
Тя изрече всичко това спокойно и без емоции.Не личеше ,че го казва на мъжа ,с когото току-що беше преживяла луди любовни изпълнения.
-Всъщност-каза той след кратко мълчание-права си.Може би не за всичко...
-И още нещо...Никой не може да се прицели по-точно в тебе от нея.Но тя никога не го е правила съзнателно...
...Мъчеше се да мине незабелязано.Все едно му е откъде минава.Само че тя го видя.Беше в градината,береше праскови.
-Хей!Не си ли говорим вече?
Бяха вече навършили шестнадесет години.Той учеше в града и живееше при бездетната си леля.Тя също учеше там, но в друго училище.
-А,ти ли си?-не смееше да произнесе името й-Не те видях от прасковите...
-Не искаш ли да ми помогнеш?
-Искам-опита се да отговори с обичайния си тон.Като че ли беше нещо обичайно да бере праскови с Диана и всеки ден само това правеше.
-Ще заобиколя да мина през вратата.
-Можеш да прескочиш през оградата.По-направо е.
-Да,наистина...Щом казваш...
-Наведи ми този клон!Защо не си хапнеш?Аз постоянно ям.Много ги обичам!
Тя избра голям,великолепен розов плод и му го подаде.Не знаеше какво да го прави.Не можеше да преглътне.Беше облечена в свтлосиня,доста отесняла блузка.Горното копче едва се държеше на два конеца и той,боязлив и щастлив едновременно ,се молеше да се скъса.
-Сама ли си?
-Да.Мама и татко отидоха да видят дядо и ще се върнат утре...А брат ми се ската в Пловдив за някакви тренировки...Аз трябва да обера прасковите.Защо не ядеш?
Той вдигна рамене.Чак веждите й бяха изрусели.Погледът му не можеше да се откъсне от копчето.Ето,тя се надигна да стигне клона,той нарочно го пусна и копчето се скъса!
-Ах!-тя инстинктивно закри с ръка деколтето си.Иван пусна прасковата, която все още държеше и сложи ръката си върху нейната.Тя поруменя, но не каза нищо.Разкопча се и следващото копче.Изведнъж тя хвана главата му с две ръце и го целуна.
Понечи да я прегърне,но тя се изплъзна и каза просто:
-Ела!
Изведе го до реката.
-Помниш ли?
Дали помнеше?Беше същото място ,откъдето я беше наблюдавал.Започнаха да се целуват,косата й се разплете и го ослепи.
-Ако искаш...-каза момичето,можеш да...
Той настръхна.Дали искал!Беше вече полугола,беше го разсъблякла и него.Той не се запита защо й липсва типичния момичешки свян.Не помнеше да са разкопчавали ципове,копчета...не се питаше дали й е за първи път,не искаше да знае.Стори му се, че светът наистина избухва и потъва в мрак, а около него летят отломки,той самият е отломка ,но заедно с нея...по една орбита,в една посока...щастлива отломка...едно цяло с нея някой ден,по законите на гравитацията..Светеха косите й като мъглявина или галактика...като надежда,като смисъл,като прозрение...Тя можеше да прави с него всичко...Само да остане така,покрит с тази руса светлина...
Не й беше за първи път.
След това му предложи да се изкъпят в реката.Беше топло и слънцето почти залязваше.И той наистина видя голо момиче в тоя вир ,където се беше къпал толкова пъти!Най-красивото момиче ,което познаваше,най-красивото момиче на света!
Какво повече можеше да иска,какво можеше да сънува...
-Ако ти взема дрехите...-каза тя.
-И избягаш...
-Не-тя замълча за малко-Ще стоя на брега и ще си поискам нещо.
-Поискай го още сега!
Тя се разсмя и неочаквано го събори във водата.Беше тънка, но висока и доста силна.Устните й зашариха по цялото му тяло или поне той имаше такова чувство.Не можеше да се изправи,не можеше да излезе от водата,не можеше да се лиши от мокрото й покорно ,прекрасно тяло.Любиха се отново и това беше също като светлината от стъкълцата на калейдоскопа...
-А сега ще ми разрешиш ли да се облека?-попита Иван.
-Сега може-тя ровеше с пръсти поизраслата му мокра коса.-до утре.
...
-Помниш ли прилепа?-попита той.
-Да.Бяхме деца и го преживявахме...
-Помниш ли къде го погребахме?
-Не.А ти?Не може да помниш!
-Помня.Помня всичко свързано с тебе...Ще го помня винаги...
-Дори и след като не си ми първият?-каза го без да го гледа.
-Това няма значение!-изрече го прибързано,също с поглед встрани.
Имаше значение.Но тя не продължи по темата.
-И къде погребахме прилепа?
-Ето тук!Ако разровим,сигурно ще намерим костите...
Не личеше нищо,беше тъмно.Тя се наведе над пръстта.
-Може и да е тук,може и да не е.Може просто да ме лъжеш.И да няма кости.
-Тук е.Никога не съм те лъгал.И няма да го сторя.
-Не мога да повярвам!
-Защо?
-Ти изглеждаш толкова сериозен,толкова важен,изобщо...не се сърди но си беше фукльо!Как можеш да помниш такива неща?Как можеш да ме харесваш?
-Има ли нужда от обяснения?
Искаше да каже че любовта и смъртта не се нуждаят от допълнителни усилия на паметта,че те просто са вътре в него и ще бъдат.Но не го стори.
-Защо не си ми казал досега?Защо не съм го знаела?
-Не си ме питала.Не си искала да знаеш.
-Трябваше ли да те намеря?
-Не знам.Може би.
-А ти защо не ме потърси?Не си се сетил, или от гордост?
Той мълчеше.Неговата гордост.Тя беше причината за всичките му терзания.
-Утре ще се видим,нали?И ще се виждаме всеки ден!
-Да-звучеше сухо.Но какво повече можеше да каже от едно “да”?
Може би Димо го беше видял да се промъква към реката, а може и просто да се е досетил къде се губи.Във всеки случай,не го търсеше.Един ден го свари да бърника едно “Балканче”.Каза ,че се хванал на бас да го оправи за два дни.
-Пък и ти си имаш компания...
-Каква компания?-направи се на изненадан Иван.Не беше се движил открито с Диана в селото,не бяха ходили дори на кино заедно.Не можеше да я вижда в присъствие на други хора.Нямаше какво да й каже когато не са сами.И все пак,Димо знаеше.Той изобщо,винаги беше в течение...
-Хайде сега,не се прави на ни чул,ни видял!Поне пред мене.
-Тебе това не те интересува-каза го сухо ,без страст но неочаквано твърдо.Никога не беше говорил с братовчед си по този начин.
-Нищо не казвам-продължи да развива с отверката нещо Димо-макар че лапна най-хубавото момиче в селото!Добре, че все пак се усети!Тя откога ти беше навита!
Вечерта се разделяха с Диана ,когато проблеснаха фарове.Майка й се прибираше с линейката.Търсеха я по всяко време и рядко се застояваше у тях.Той понечи да си тръгне.Двете вървяха към светлия квадрат пред къщата ,когато чу майката да пита:
-Кой беше,Димо ли?
Не чу отговора на Диана.Димо?Защо той?И той ли беше я изпращал?И с него ли беше ходила край реката?Не,не беше възможно,те просто са приятели.Иначе братовчед му щеше ли да е толкова равнодушен към връзката им?
Но така или иначе,тя е имала някой.Спомни си една клюка за един градски уж поет и безбройните му женски истории.Диана била една от многото.Той е бил,не Димо.Но все пак не можа да спи през нощта.
Така не можеше да продължава,трябваше да разбере какво е станало.
Димо беше привършил ремонта и цял сияеше.
-Видя ли?Спечелих баса!Направо е за състезание!
-Направо.
-Нещо си омърлушен...
-Нищо ми няма.
-Ако искаш нещо да ми кажеш...
-Нямам какво да ти кажа!
Димо озадачено бършеше ръцете си.
-Слушай,ако е за Диана...
-Какво за Диана?
-Винаги те е харесвала, но ти се правеше на недостъпен.Затова беше тръгнала с мене.
-С тебе?Тя-с тебе?!Че какво общо имате вие с нея?За какво можете да говорите?За мотори?Или за пощенски гълъби?
Димо още гледаше гълъби.
-По-кротко,мой човек!Може да ти е чудно, но и за това говорим!Тя толкова обича животинките!Да знаеш как гали пилетата ми!
-Лъжеш!Просто ти се иска да е така!Тя не може да тръгне с тебе!
-Не може,обаче може!На тебе ти се иска да не е така!Защо си криеш главата като оная африканска птица...как се е казваше,като оня с валсовете...
-...Щраус!,подсказа му с ирония Иван.
-Беше още през пролетта,нищо ли не знаеше?А аз мислех ,че си разбрал!
За Димо пролетта беше като преди новата ера.Иван гледаше без да проумява.
-И...какво правехте през пролетта?
-Каквото и ти сега правиш край реката!Не съм те следил,бе човек,ама знам какво става!Да не съм на десет години!Но ако искаш да знаеш,изобщо не й бях първия!
-Така ли?Остава и да си бил!
Иван го хвана за раменете.Не бяха се били от деца.Беше вече по-висок от него.
-Ама ти какво си мислиш?Ако беше девствена,хич нямаше да я закача!
Иван го пусна.Всъщност братовчед му беше по-мускулест и по-трениран от него и лесно можеше да го повали на земята ,но предпочете да се оправдава.Сините му очи излъчваха изненада и обида.
-Така беше,наистина!Е,и на мене ми харесва ,но си знам ,че винаги ще ме зареже заради тебе...Само като чуе да се говори по твой адрес и...
-Защо тогава го е направила?
-Защо,защо...Може би защото сме приятели и знае, че няма да я издам.Беше доста разстроена ,когато оная отрепка я заряза...тя не обича другите да знаят ,че страда.А аз си мълча!
Наистина Димо беше такъв добряк!Изведнъж Иван възкликна:
-Аз съм бил фукльо!Тя беше такава глезла!Превзета глезла!Изобщо не съм мислил че...И сега,все едно ,че съм й длъжен!А ако се скараме пак ще те потърси,нали?
-Отде да знам!Може и да се обади...
-Защото ти си добър,а аз не,нали?Ти за нищо няма да я обвиниш,ще я слушаш да се оплаква,ще я утешаваш...Това аз не го мога!Категорично!Значи вече край!Край,край,край!
-Кажи го на нея,не на мене!
-Ще й го кажа!-тръгна но пак се върна-Кажи ми как стана.
-Има ли значение?
-Има-няма,трябва да ми кажеш!
Димо остави парцала с който се бършеше.Сигурно си беше бърсал ръцете поне десет минути.
-Беше през ваканцията.Попитах я дали има някои развити теми по литература.Нали знаеш,и по български бях закъсал...Тя каза ,че не развива теми предварително ,но може да ми напише нещо.И написа,даже ми ги донесе в къщи.Искаше да ми ги прочете,можело да не разбера почерка й...Каза ,че с удоволствие прави нещо за мене.Аз съм бил единственият й приятел,изключение сред всички мъже.Изобщо нямаше да посегна,изглеждаше толкова омърлушена...
-Но все пак се прояви като утешител,нали?
-Каза ,че светът никога не е бил толкова несправедлив и коварен както сега,че навсякъде имало мръсници и искали да я провалят защото й завиждат.Но тя щяла да се справи ,без да отмъщава.Самият й успех щял да е отмъщение..Не разбрах какво има предвид, но не попитах.Ако искаше ,тя сама щеше да ми каже,нали?Тебе те нямаше,беше при леля си.Изобщо не говорихме за тебе.Накрая се разплака...Стана ми много мъчно за нея.Не искам никоя жена да плаче...После пак се срещнахме и тогава не плака.Каза ,че ще ме потърси и в града, но не го стори.А и аз бях задушил едно маце от общественото хранене...Пускаше ме да ям в техния стол без пари...виж,това между нас е минало,може и да е грешка...Аз нямам никакви намерения към нея...Защо ми е,като отида в казармата и ще ме зареже...Пък и няма да се женя скоро!
Иван избухна.
-Ти нямаш намерения!Като че ли тя има!
-Е-Димо прибра инструментите си-може и да не съм толкова умен като тебе,но не съм сляп.Всички знаят че е луда по тебе.Ти само посегна ...и готово!А сега се отказваш.Твоя си работа.Но според мене,не е редно.
Трябваше да помисли,не биваше да избързва...Димо беше прав.Изходът беше да забрави.Била е отчаяна,обичала е някого...Обичала е някого?Някого,не него!Защо не него?Изоставил я е,не е срещнала друг а Димо...Не е срещнала него!Него го нямаше.
А Димо е приятел.С него с биеха на шега,правеше му забележки за облеклото,за държането.Шегите й понякога бяха доста соленички ,но Димо не се обиждаше,смееше се с нея.
С Иван не.Не е бил идеален.Сигурно понякога е бил и смешен.Рядко го заговорваше направо.Защо се хвърли в една предварително обречена връзка?Не е могла да се надява ,че той няма да научи за пролетните й изживявания.Иван не знаеше какво да мисли.Стоеше на брега на реката и хвърляше камъчета.Чу че се приближава ,но не се обърна.Не беше решил.
Дали ще разбере ,че знае?Застана зад него и го прегърна.
И той не можа нищо да й каже.Нито тогава,нито никога...
...
-Срещахте ли се после?
-Тогава не.Тя се премести да учи в София,у някакви техни роднини.Щеше да е по-лесно да се подготви за театралната академия.Дори участва в някакъв партизански филм в епизодична роля.
-Това добре ли е за тебе?
-Не знам.Не можех да си обясня защо е било толкова трудно да разбере колко я харесвам.Защо не ми е казала?Защо е търсила силни усещания ,когато е могла да бъде с мене...Никога нямаше да я нараня.
-Добра артистка е.Малко патетична за моя вкус.Но много добра.
-Всички го признават.Никога не съм я гледал в театъра...на живо!
Нона сваляше и слагаше на пръста си един от пръстените си,сребърна халка.
-Ти си я обичал много дълго време.Обичаш я и сега.Но от това те боли.
Иван не беше сигурен.
-Беше детска история.Като прилепа.
-Бил си жесток с нея.Не си я потърсил.Без да й обясниш.Това е обидно и не се прощава.
-Беше по-лесно.И за нея също.
-Така си мислиш.Не е забравила.Не е простила.
-Не вярвам.Омъжи се на деветнадесет години за първи път.Разведе се след четири –пет...Явно,скоро е намерила с кого да ме замени.
-С никого не те е заменила.Ти си на същото място в живота й на което си бил и на седемнадесет години.И винаги ще бъдеш там.С жените е така.Тя е жена.
-Нямам претенции за място в живота й!Бях още момче.Сигурно съм бил невеж,сляп ако щеш!Не съм разбирал нищо ,освен че е хубава,че страшно я желая...Така беше!Тя отдавна е свободна.Младежка история,така беше!
-И така е.
-Глупости!
Тя го погледна насмешливо.
-Наистина ли?
-Има ли нещо, което да не си въобразяваш че знаеш за мене?-той едва сдържаше раздразнението си.Тази разходка в миналото вече не му харесваше.
-Има.Например ,в пълна неизвестност съм защо си с мене.А не с някоя друга.
Той я погледна с изненада.Ама че нахалство!Да попита точно за това?
Но изведнъж се сети, че тя наистина не знае.Той самият доскоро беше в неизвестност защо така изведнъж прозря,че иска да е с нея.
-Не ти ли казах?Името Джини Менахем не ти ли говори нещо?
-Художничката която почина наскоро?Мисля ,че имаше изложба с нейни картини,но не съм я посещавала...Познаваш ли я?И каква връзка има това с мене?
-Ще ти се наложи да проявиш повече търпение.Всъщност ,ти си тази която прави връзките между нещата.Аз само ги припомням.
...
Беше есента на единадесети клас,точно след историята с Диана.Връщаше се от училище когато забеляза пред входа на блока където живееше с леля си,стоварени няколко куфара,вързопи и чували.До тях стоеше млада ,около тридесет годишна жена с черна права коса ,подстригана на бретон,,бял панталон и електриково синя блузка от трико.Пушеше тънка кафява цигара и пристъпяше от крак на крак.
-Пренасяте ли се?-попита я Иван.
-Очевидно-тя не го удостои с поглед.
-Мога ли да ви помогна?
Тя вдигна рамене.
-Не знам.Не мога да ти платя,всичките ми пари отидоха за наем и цигари.
-Не искам да ми плащате.
Чак сега тя благоволи да спре на него прозрачно сините си очи с черни дълги мигли.Той поясни ,че живее в същия блок и е редно да й помогне.
-Извинявай-тя хвърли цигарата и я смачка с тока на обувката си-Не исках да те обидя.Взех те за някой от махалата...боята ти е такава.Яд ме е ,че ми обещаха да ми помогнат ,а...
-За първи път ли ви лъжат?
-Не.А на тебе случвало ли ти се е?
-Съвсем скоро-каза сериозно той-Какво е това?-беше вдигнал правоъгълен пакет обвит в платно.
|
|
-Картини.
-Колекционирате ли ги?
-Не.Рисувам ги.Но май и ги колекционирам.Никой не ги купува.
-Сигурно защото са много хубави.Хубавите неща не се оценяват от съвременниците...
-Подиграваш ли се?-вече се изкачваха по стълбите.Нямаше асансьор.
-Не.Предполагам.Защото и Ван Гог...На тавана ли да ги нося?
-Че къде другаде?
-Само пет етажа са.До пет етажа не се полага асансьор.
-Благодаря за пояснението.Никога нямаше да се досетя сама.Ти да не учиш в строителния?
-Не,в гимназия.Но това всеки го знае.
Тя подритна топка хартия на пода.
-Е,аз не знаех.Каква кочина!Не са изчистили!
-Кой да изчисти?Хазайката ви е най-голямата клюкарка в блока а преди вас тук живееше един пияница...Можете да забогатеете, ако върнете празните бутилки...
-Предоставям на тебе ,ако имаш желание.Всъщност,няма значение.Все някога трябва да разчистя...На този диван ще трябва да спя.Видимо няма изскочили пружини.
-Единият крак е счупен-забеляза Иван.Наистина беше голяма мизерия.
-Но е подпрян с тухла.Изглежда стабилно.
-Едва ли!Ако кракът е тук,мога да го закова...Ето го,под дивана е!
-Не се престаравай толкова!Впрочем не се засягаш че ти говоря на “ти”,нали?
-Е...-той не беше убеден че е така.
-Нямам нищо против да ми казваш Вили .Щом сме съседи...
Кръвта нахлу в лицето му.Тя пак подритна хартиената топка.
-Виолета ли се казваш?
-Не.Виргиния.Малко старомодно,нали?А ти?
-Иван.
-Ученик си,нали?Стори ми се ,че спомена някаква гимназия...
-Очевидно-нямаше как да не й го върне.
-Благодаря ти за помощта.Когато взема първата си голяма учителска заплата,ще се почерпим,нали?-тя запали цигара.-Пушиш ли?
-Не.
-Още не или вече не?
-Изобщо не.Но съм опитвал.
-Значи си примерен ученик,сигурно отличник.Много познавам отличниците...
-Позна.Но за пушенето е въпрос на принципи.
-Какви,моля?Не си ли много млад за принципи?Можеш да изпуснеш нещо по-важно,нещо, за което да съжаляваш...
-Аз съм пълен отличник,тоест,обичам да се отличавам.
-Този принцип ми харесва.Добре е да го спазваш.Все някога някой ще го оцени.Може и тук дори...Аз също се старая да се отличавам.Без пушенето,разбира се.Може би ще се попиташ защо съм сама.Но няма да ти е удобно да зададеш подобен въпрос.Разведена съм и имам дъщеря на тринадесет години.Просто за сведение.
-Тя ще живее ли тук?
-Не.Поне засега.
-Къде ще работиш?
-В “Кирил и Методий”.Ще уча децата да рисуват.
Той не бързаше да си тръгне.
-Не ми харесва Вили.По-добре е Джини.Звучи като за тебе.Може ли да те наричам така?
Тя се замисли.
-Ти наистина се отличаваш.Харесва ми.Нарече ме с ново име...Знаеш ли ,че така можеш да придобиеш власт над мене?
-Не искам власт!Така е по-истинско.Е,аз ще тръгвам.
Изведнъж в стаята влетя гълъб.
-Тук има ли гълъби?
-Не знам.Тоя е питомен.Виж,има пръстенче!
-И какво да правя сега?Не мога да го затворя тук...
Иван се усмихна.
-Не се безпокой.Хвани го и го постави на перваза.Той ще отлети щом не го искаш...
-Няма ли да ме клъвне?
-Ами!Питомен е,казах ти!
Тя посегна но гълъбът хвръкна и започна да се блъска в мебелите.
-Няма да стане!-беше кацнал на гардероба.Тя се надигна но не можа да го стигне.Иван посегна и го хвана.
-Виж колко е кротък!
-Но от мене бягаше!-беше почти обидена на птицата-Чакай!-беше застанал с гръб и галеше крилете й.-Обърни се малко наляво,още!
-Искаш да ме рисуваш ли?
-Не мога да гарантирам ,че ще излезе нещо.Имаш интересно лице.
-Мога ли да дойда друг ден?
-Не.Само нека да не обяснявам защо!
-Какво интересно има в мене?-тя не вдигна глава.
-Джини?
-Бъдещето.
-Виждаш бъдещето?Но ти не си ясновидка!Аз самият не знам какво ще стане с мене,дори какво ще уча...
-Какво ще учиш?Има ли значение ...в тази страна...Но мога да ти обясня как го виждам.Много се връзваш с тоя таван,с този гълъб.Като бяла светлина с черен кон...Можеш да вървиш да си учиш уроците!
-Ще ми покажеш ли другите си картини?
-Не.Хайде,върви!Трябва да подредя...
Той слезе по стълбите като недоумяваше от отказа й.
-Къде беше?-попита го леля му.Беше сестра на майка му,вдовица без деца.
-Помагах на една съседка да си пренесе багажа.
-А,квартирантката на Донка ли?Била учителка.Добре си направил.
-Художничка е.Учителка е между другото.
Някак си не му се говореше за Джини.Тя изведнъж стана нещо много лично.Много тайно,като някогашните му детски съкровища.Тя не се съобразяваше с нищо ,освен със собствените си желания,а те не бяха много.
Да рисува,да пуши,да благоволи да говори с някого...Правеше го само с Иван,кой знае защо.Преживяваше с кафе и филии с масло и сладко.Гардеробът й се състоеше от две поли,два панталона,няколко блузи,развлечен пуловер с неопределен цвят и три четвърти палто,кой знае откога.Носеше го с пъстър шал,ръкавици и шапка,нещо средно между каскет и ушанка.Беше я мярнал да се мие в някакъв леген и да забрави да изхвърли водата след това.По пода се ръсеше пепел от цигарата й,нямаше пътека или килим и ходеше постоянно с обувки.Те бяха и единственото елегантно нещо в нея.С тънък ток,изящни,с каишка около тънките глезени.Правеха краката й още по-малки.
Понякога я обземаше желание да чисти и да лъска всичко до мания.Всъщност, беше еднакво крайна и в реда,и в безредието.
Разбра, че била омъжена за евреин музикант, който емигрирал в Израел.Името му гърмяло от световните сцени но тя се беше развела с него ,за да си няма неприятности.От Менахем беше станала пак Димитрова,порядъчна и безлична българска фамилия.
Омъжила се много млада.Всъщност избягала при Самуел на седемнадесет години.Живеели заедно на един софийски таван и я изключили от училище в единадесети клас когато бременността й проличала.Завършила като частна ученичка,после учила в Художествената академия.Мъжът й я смятал за талантлива ,но не й помагал особено.Карали се постоянно.Според нея,защото всеки вярвал само в собствената си гениалност.Той заминал,тя работила на няколко места,продавала картини на случайни хора без да има представи за стойността им.Самуел обещал да се погрижи за дъщеря им,тя и сега живеела при майка му.Сигурно щял да я вземе при него, макар че вече е женен за друга жена...И защо не?Може да излезе и тя гений!Джини не знаеше защо разказва това на мургавото,малко стеснително момче, но му беше благодарна че толкова добре я слуша...
Портретът беше готов ,но тя не му го подари ,както се надяваше.Не било редно да му подарява портрет.По-добре друго.Но още било рано.
Рано за какво?За картините.Все още не му ги показваше.
Не видя в багажа й книги.Не я интересуваха много.Не видя и бижута, а ноктите й бяха изгризани до кръв.Хлапетата ,на които предаваше,много я обичаха.Рисуването им доставяше удоволствие защото ги оставяше на собствената им фантазия.Веднъж едно я запита дали може да я нарисува.Естествено че може.
Не си приличаше съвсем, но си запази портрета.Не рисуваше пейзажи,нито просто портрети.Това което правеше тогава изглеждаше налудничаво.Човек не можеше да види подобно нещо в страната или, ако го имаше,беше скрито по ателиетата на неизвестни художници или при компетентни колекционери в тайни сбирки.
Рисуваше неща, които е сънувала.Те оживяваха по неподражаем начин на хартията или платното.Безкрайна стълба,светлина,водопад идващ от небето...някакво безпомощно животинче което се разбива в него...водопадът прелива в коса на едва загатната жена,с гръб към зрителя...Животинчето приличаше на нечия разбита душа,може би нейната собствена...
Не можеше да обяснява,беше много суха и схематична.В сравнение с Диана, речта й беше примитивна,косата прекалено черна,очите прекалено големи,гърдите прекалено едри за дребната й фигурка.
Изобщо беше несъвършена.
Но Иван мразеше съвършените жени или поне се опитваше да ги мрази.С изненада разбра ,че откакто се запозна с Джини ,не беше се сещал за приятелката си от детинство.Двете нямаха нищо общо.Той не си правеше илюзии.Джини просто се разсейваше с него.Забеляза по стълбите няколко мъже между тридесет и четиридесет години, които си тръгваха по доста късни часове.Някъде в ъгъла зад масата проблясваха празни бутилки.Не беше пуританка и не се отказваше от алкохол при случай.Нито от случайните мъже в живота си.Очевидно,както обичаше да казва.
-Сънувам диаманти,казваше тя когато я запита защо не носи бижута-Как да нося стъкълца?А и на моите пръсти...
-Понякога стъкълцата са красиви-Той й разказваше за калейдоскопа,дори купи от панаира един ,за да й го покаже.Това я заинтересува и по-късно го видя на изложбата й.Цял цикъл от невероятни светли мозайки.Тя го оставяше да говори привидно без да изказва одобрение или отрицание.И през ум не й минаваше ,че момчето говори прекалено смислено и хубаво за седемнадесетгодишен юноша.Или че общува по този начин само с нея.Беше саможива и самотна и превръщаше думите му в образ или щрих.Той разказа за себе си-за родителите си,за Димо,за баба си.
Но не и за Диана.Не и за прилепа.Той също беше самотен и затворен за всички останали.
Когато леля му разбра къде ходи,се смая.
-Какво правиш при нея,може да ти бъде майка!
-Нищо.Просто говорим-и след пауза:Не може да ми бъде майка,само четиринадесет години е по-голяма от мене!
-Сигурно те учи да пушиш,целият миришеш на цигари...
-Лельо,никой не може да ме научи, ако аз не искам!И какво ти пречи ,че ходя при нея,нали в училище всичко е наред?
-Не мога да понасям този училищен правилник-избухна веднъж Джини-Не трябва да стрижат момчетата толкова късо!
-Не трябва-съгласи се той-Но още няколко месеца ще го изтрая.
Той не се притесняваше от униформата , нито от късите коси.Приемаше ги като нещо досадно, но временно.Не разбираше отчаяните бунтове на връстниците си за дълги коси.Смяташе че различието е вътре в него и никой не може да му го отнеме.Дори и по-късно ходеше с къса коса и съвсем класически костюми без намек от волност по тях.Но жените,кой знае защо,бурно негодуваха когато го видеха подстриган.
Беше придирчив към външността си.Смяташе ,че е слаб и усилено тренираше ,но не можа да направи кой знае какви мускули.Вече се бръснеше и намираше че брадата му расте прекалено бързо.Не харесваше устните си,мислеше че са доста пълни и му придават несериозен вид.Беше израсъл доста и се навеждаше понякога.Леля му не пропускаше да му направи забележка или направо да го тупне по гърба за да му напомни да се изправи.Постепенно се разделяше с момчешката рязкост и припряност характерни за пубертета.Беше по-склонен към спокоен анализ и дълги наблюдения.Решенията му ставаха все по-обмислени.
Все още не знаеше какво ще учи.Определено го привличаха точните науки,системите,симетриите,стройните зависимости ,привидно не закономерни,незабележими или нарочно незабелязани.
Светът се развиваше в различен план през всичките милиони години на съществуването си.Беше създаден като материален такъв.Беше населен от същества ,които се бяха нарекли разумни и се самопровъзгласиха за негови господари.Всъщност, те не бяха господари и на себе си,на слабостите си,на стремежите си ,а най-малко на желанията си.В учебниците и книгите се възхваляваха творци създали духовния крайно идеализиран, вулгаризиран или обезличен образ на света.Нищо от това което четеше там ,не беше сто процентова истина.Там се поставяше под съмнение всеки осмелил се да покаже човека като низше,низко и низвергнато създание.
Иван не разбираше пароксизмите и крайностите.Не можеше да ги приеме освен чрез картините на Джини.Но те никога нямаше да бъдат негова норма.А и тя никога не му показа тези ,които донесе със себе си при пренасянето.
Със свойствената си прямота приятелката му каза, че ако не бил толкова млад и хубав ,ни едно момиче не би го харесало.Жените обичат да срещат възхитени,обожествяващи ги погледи.Обичат мъже,които ще ги издигнат до небесата,ще ги изравнят с богините или ще ги запратят в ада.Но такъв, който ще им казва истината за сам
