УСТНА ХАРМОНИКА ПРЕЗ ЯНУАРИ
Не, не е студен тоя януари, както не беше студен и миналия, и по- миналия, особено, ако си облечен за зима, а снегът все още липсва. Днес ми беше ден за излизане из центъра на града , имах да свърша някои отдавна отложени неща. Преди няколко дни няколко пациента ми кашляха в лицето, докато ги преглеждах, така че хремата не ми се размина, но днес вече не се налагаше да нося по един пакет кърпички и можех да изляза без риск да заразя някого . Поразходих се из пазара и почти изпълних точките от списъка, затова реших и да направя нещо извън него. Бях установила, че съм останала само с един чифт пролетни обувки, а пролетта е съвсем близо, има- няма два месеца и току- виж, закъсам някъде с единствените! Тъкмо разговарях с една пенсионирана медицинска сестра, с която съм работила преди години и тя ми разказваше как внукът й , след като завършил колеж в Англия, не искал да остане там. Един ден си събрал багажа и пристигнал в България. Родителите му не били доволни, а аз си помислих, че ако моят внук реши някога да направи така и да зареже Америка заради България, вероятно ще съм щастлива, ако, разбира се, съм все още жива. И тогава чух устната хармоника...
Отначало не знаех кой свири, но беше някаква весела мелодия, не особено подходяща за януари, защото коледните празници отдавна минаха, а пролетта още беше далече. На какво толкова да се радваме сега? Че няма сняг и не падаме по тротоарите , или че днес има слънце за разлика от мрачния и мъглив вчерашен ден?
Сбогувахме се с моята позната и аз се отправих за магазина, където все съм намирала подходящи обувки, но кой знае защо, не го посещавам често. А може би точно затова там откривам моите обувки и ако ходя всяка седмица, изобщо нищо няма да ми хареса, кой да ти каже каква е логиката?
И ето, че на ъгъла го видях. Този, който свиреше на устната хармоника- един дребен и слаб човечец, с протрито тънко палтенце на гърба, което едва ли го топлеше. Свиреше и потропваше на място, сигурно , за да се сгрее малко. Дадох му два лева, той се усмихна, аз се усмихнах, а от устата му потекоха такива благодарности и благословии, сякаш го бях завила в пухен юрган и му бях предложила уиски с чай да се стопли. И аз благодарих за музиката и му пожелах да свири все весели мелодии, което той обеща на драго сърце.
След това отидох в магазина и изглежда, че благословията му подейства, защото след десетина минути колебания, породени от избора на поне десетина чифта обувки, които ставаха за купуване, намерих моите! Платих ги и тръгнах.
Когато минах край ъгъла на хармониста, лицето му грейна , не можеше да се усмихва, защото свиреше вдъхновено и радостно. Не се преструваше, не преиграваше, той беше наистина щастлив, бе хора! Щастлив от това, че вдъхновението му радва хората и може би ги прави по- малко мрачни и мнителни. Как да не му се усмихнеш в отговор? Денят ми стана прекрасен, купих си обувки и срещнах добър и талантлив човек...
Това малко ли е, питам?
Послепис. Това го написах почти два месеца преди карантината и сега ми изглежда като че ли се е случило преди нашата ера. Толкова е необичайно да се разхождам и някой да свири на улицата! Да, наистина ми е чудно, къде изчезнаха тия улични музиканти? Те бяха като птиците- предвестници на пролетта, а сега , когато тя се втурна в живота ни с пълната си сила и палав блясък, вече ги няма...Мъчно ми е за тях, може би и заради звука от музиката им ми се разхождаше из центъра тогава...А на вас?
