ЧУВАМ ТЕ, ДЕН ВТОРИ:Майката на дърветата
- Ако искам да започна нещо ново , не трябва да чакам да дойде, а да тръгна насреща му и дори да бягам, за да успея да живея пълноценно...
Беше странно , че го казва , но може би искаше по накакъв начин да ме накара да реагирам. За съжаление, лицето ми остана все така безизразно , въпреки че тя продължи:
- Не знам дали да ти го кажа, но аз от време навреме пиша някои неща, някакви разкази, разсъждения. Не са кой знае какво,но...
Много време мина, откакто не съм написала нито ред, ако не се смята едно подобие на дневник , което започнах преди два месеца. Не че нещо толкова интересно се случва в живота ми.Просто защото аз самата нямам нито ред написан от баща ми, нито от един мъж, който...а те си отидоха от живота ми завинаги...не искам и аз така да не оставя нищо на сина си и внуците, които се надявам да имам...Имам смътна идея за нов роман, но разбрах , че друг я е осъществил във формата, която обмислям..Става въпрос за история за една голяма любов, връзка, която никога не се проявява в цялата си сила ..Нещо като ретроспекция на възможност за любов на фона на истински мимолетни и не толкова връзки без особена стойност , които все пак са достатъчно пълни с емоции и възможности.
Но ето , случи се нещо , което ми подсказа сюжет и сега ще ти го разкажа.Става въпрос за
Жената , която чува плача на дърветата...
Бях на почивка в едно все още запазено от безвъзвратни посегателства кътче на Черноморието, в един семеен хотел с много хубава градинка, цветя навсякъде и ухание на растителна влага. Видях едно от децата на почиващите там млади семейства да се опитва да откъсне клонче от малкото кипарисче. Защо му беше, то самото едва ли знаеше. Не знам какво кара децата на всяка цена да късат растения , може би недостатъчното внимание, с което родителите и околните ги удостояват.
-Недей- казах му- дървото ще плаче.
И в същия момент осъзнах, че наистина ЗНАЯ , че това НАИСТИНА ще стане.
Детето ме погледна очаквателно и без да вярва. Но пусна клончето, вероятно отегчено от желанието на възрастната дама да прави забележки. Все пак, беше получило своята порция внимание.
- Аз не ги чувам, казах му, но познавам една жена ...
- И какво?
- Тя чува дърветата, когато плачат. Защото ги познава от бебета и се грижи за тях, докато са малки...
Не знаех защо се сетих за Жана. Отдавна не бях я срещала , въпреки че живеем в един и същи квартал. Но винаги съм искала да разкажа за нея.
Беше обикновена жена, от бедно семейство, без баща. Още много млада, на осемнадесет години, я бяха омъжили за един доста по- голям от нея мъж от селото. Той наскоро беше излязал от затвора, където пролежа доста години за побой. Никой не знаеше как живеят, защото се изнесоха в града , където започнаха работа. След време им се роди и син, кротко, чернооко слабичко и мълчаливо момче, което сега много прилича на футболиста Бербатов.
Жана работеше в разсадника на горското стопанство. Понякога пътувахме заедно с нея и сина й до село с автобусите на рудника. Разказваше ми как създават младите фиданки.
-Казва се Жана, казах на детето, дори имам мобилния й телефон. Тя работи там, където растат малките дръвчета. Жана ходи из гората и събира семенца и жълъди, спасява ги от птиците и животните. После ги засява в разсадника, наблюдава ги и ги пази от вредители. Всъщност, това е родилния дом на дръвчетата и Жана е като акушерките...
Май говорех глупости, но звучах убедително. Детето знаеше какво става в родилните домове.
- Те растат спокойно, но идва време и коренчетата им стават големи и не могат да останат в разсадника. Тогава Жана ги изважда внимателно, измива ги със специални разтвори, за да не умрат докато ги засадят отново, и ги събира по видове. После идват хора , които обичат дърветата и си купуват от тях , за да си засадят в градината или в гората.
- Там където е имало пожар ли?- попита детето.
- И там също, но не е толкова просто. Преди това се правят много руги неща, доколкото ми е известно...Да ти кажа право, аз не знам всичко, трябва да я попитам.
- Аз си заминавам утре за Русе- съобщи малкия.- Когато научиш, може да ми пишеш на имейла.
- Добре.
Не се сети , че аз не го знам. Прибрах се в стаята , а на другия ден него наистина го нямаше.
Срещнах Жана не много скоро след това, беше късна есен. Прибирах се от работа към пет следобед и я видях да ме чака пред вратата на апартамента. Помислих, че има нещо да ми предава от майка ми, те ходеха на село по- често от мене.
-Дико ме изпъди, каза тя, не знам кога ще му мине и ще ме потърси. Досега бях в пощата, при моите приятелки, на топло...Ще ме приемеш ли?
Дико, мъжът й, пак беше започнал да си показва рогата. Минаваше през периоди на насилие и запои и тогава я биеше и пъдеше . Намираха се някои състрадателни колежки или приятелки, които да я приберат , докато той проводеше сина им да я повика. Влезе в къщи и аз я настаних на моето легло, докато запаля печката и се стопли. После извадих някаква супа за да вечеряме , която си беше истински буламач и тя каза:
-Ех, някой път аз ще ти направя супа...
Сигурно щеше да е много по- вкусна. Заспа с дрехите . Беше много уморена от прекарания на чуждо място ден и студа. Завих я и продължих да гледам телевизия. Предупреди ме да не я будя , ако я потърси някой от семейството й.
Не знам как са разбрали, че е при мене, но към десет часа дойде синът й.
- Майка ти спи, казах му, не смея да я будя, много е уморена.
- Моля те, събуди я! Кажи й да си дойде, нищо няма да се случи.
Не бях сигурна, това бяха думи на баща му. Той не смееше да дойде, навярно беше изтрезнял и се срамуваше от мене.
-Не мога, нали ти казах, заспа вече- повторих аз , а той продължи да настоява. Жал ми беше за него, беше много добро момче , беше вече завършил техникума и работеше в кабелната телевизия. Знам , че беше много привързан към майка си, но не можеше да я защити.
На сутринта Жана отиде на работа и повече не се върна при мене , въпреки че я поканих. Беше се прибрала отново, за кой ли път. После се случи нещо странно, тя на няколко пъти се направи , че не ме вижда, когато се срещахме, не ме поздравяваше и отминаваше. Може би така й беше заповядал Дико.
- Дърветата как плачат?- беше попитало момчето.
- Не знам, може би е нещо като жуженето на пчелите...Но тя ги чува, нали знаеш,когато някой нещо го боли, вика майка си...а тя ги е отгледала...
- И те могат да се грижат за нея , когато пораснат!
- Разбира се, че могат. Дърветата могат да се грижат за всеки...
Не ми беше хрумнало , докато не разбрах, че мъжът на Жана беше затиснат от дърво , когато се опитвал да отсече една от тополите край реката. Напълно ненужно, Жана купуваше дърва с намаление . Беше наранен сериозно и никой не знаеше кога ще се оправи и дали изобщо ще се оправи. Срещнах я отново.
-Сега засяваме жълъда...Имаме много работа, а всичко в къщи чака мене...
Не я попитах как е мъжът й.
- Ти извинявай , че не ти се обаждах...Той не ми даваше. На тебе нищо не може да ти направи и си го изкара на мене.
- Няма нищо. Поздрави го от мене.
- Ама ти не си ли го измисли?- беше ме попитало момчето край морето-Защото дърветата все пак ги отсичат някога. И тогава твоята Жана не може да им помогне.
-Не може- потвърдих аз- Но ще ги чуе, когато плачат...непременно. И ще е много тъжна.
Това е, не е кой знае какво, но тя е една добра жена и създава живот...Ти май се умори, не гледаш, ще те оставя да си почиваш...-завърши жената.
Прокълнатият продалжаваше да мълчи...
