САМОТАТА НА СИЛНИТЕ,ЧАСТ ПЕТА,ГЛАВА СЕДМА,Животът си тече тихо
Върнаха се няколко дни преди първото заседание на новоизбрания парламент.
-Мога ли да целуна един министър председател или е прекалено лично?- каза Джини на баща си, който я посрещна на летището. Той мълчаливо я притисна към себе си. Беше странна, като че ли беше напълняла, а черната й коса беше избуяла под русите краища.
После стисна ръка на Евгени. Младежът също се беше променил. Нещо упорито, дръзко и неспокойно се излъчваше от лицето му. Последен, с неизменния пуловер и незапалена цигара в уста, се появи Коларов.
- Поздравления, каза той, какъв двоен празник за вас!
- Татко, трябва да ти кажа нещо, вече в колата продума момичето -Ние с Евгени ще се женим. Възможно най-скоро.
- Джини? - той я погледна по-внимателно. Беше спокойна, но с някаква нова отговорност в движението на устните, която му напомни за майка й. - Какво искаш да кажеш с това “възможно най-скоро”? Да не би да се налага? И откога цениш елементарния и формален подпис?
Беше му казала, преди да замине, че не е убедена, че ще се ожени за Ясен, не държала на елементарните неща.
- Не, просто така решихме. Оказа се , че на практика сме консервативни и провинциални.
- Ти си бременна , нали? И то не от месец-два...
- От пет,ако трябва да бъда точна. Не виждаш ли, че съм дебела като слончето Нели!
- Така...колко прав съм бил! Но за тебе това е досадна подробност...
Не продумаха докато стигнат в къщи. Преди да влязат, той продължи мисълта си:
- Но това, което правиш, не е редно! Нито заради единия, нито заради другия. А най-малко заради тебе самата...
- Той е мъртъв, татко. Съжалявам, беше много ужасно, много страшно...но е мъртъв! А Евгени има нужда от нас...
Мълчаха дълго. Двоен празник, каза Коларов. Това ли имаше предвид?
- Искаш ли да поговорим? - каза Кондов на току- що дошлия Евгени. Той сви рамене. Трябваше да се изяснят поне с нейния баща.
- Знам, че не съм най-подходящия да те утешавам, но имаме шанс да станем близки...-Кондов се чудеше защо избягва погледа на младежа.
- Всичко е наред. Джини ще получи от мене всичко, което мога да й дам. Всичко, което пожелае да й дам.
- Джини е бременна от баща ти. Това не ти ли тежи? Извинявай за откровеността, но аз не мога по друг начин да го кажа. Тя още дълго няма да е емоционално готова за обвързване с тебе...
- Ние сме приятели.Винаги сме били.
- Това достатъчно ли е?
- Искате да ви лъжа ли?
- Не. Знам,че не би се помирил. Боли ме за нея.
- Тя щеше да замине с него. Щяхме да се разделим за известно време...
- Постъпваш като алтруист.
- Не. Искам да я запазя за себе си. Това е начинът.
- Ще ви бъде трудно. И на нея, и на тебе...Може би и на детето.
- Ще се справим.
- Евгени, ти си достатъчно голям...Не ти се меся, зная, че никога не би наранил Джини...
- За разлика от баща ми, нали?
- Не правя сравнения.
- Но ги мислите. Само че аз...не мога да имам деца. Преди година една ме беше набедила за баща на детето си. Джини ме заведе при неин познат лекар и ме изследваха. Оказа се, че имам азооспермия в тежка степен. Без възможности за лечение. Детето на Джини...банално звучи, но ще се постарая да бъде мое.
- Не знам какво да кажа. Тя знае ли?
- Разбира се. Тя знае всичко за мене.
- С какво ще се занимаваш сега?
- Ще взема двете години наведнъж и ще започна работа. Имам и много други задължения, Коларов ни покани за съавтори, ще трябва да напиша поне две глави...Ще видите, ще бъде сензационно, но ни трябва време.
В очите му блесна амбицията на баща му.
- Питам за бизнеса.
- О, това ли?Тони ще приключи , ще продаде дяловете, дори къщата...
- Мислех, че може да продължиш. Баща ти имаше големи планове. Сигурно скоро може да се окажат възможни за осъществяване.
- Може би. Но аз все още смятам, че тая страна има нужда от учители по история...
- Както искаш. Между другото, знаеш ли какво е станало снощи? Говорил ли си с Коларов? Не, ти дойде направо тук...Не знам как ще ти го кажа...Може би сега той...
- Той много ни помогна там...Когато...
- Знам. Но сега той ще има нужда от вас. Снощи синът му е починал от свръхдоза...
...Коларов пушеше цигара след цигара, а в съседната стая приготвяха Преслав за погребение. Беше станало часове преди да пристигнат. Когато се обадили от спешния център, в къщи била само Косара. Неговата малка, нежна Косара беше излязла посред нощ, почти беше бягала до болницата.
Всъщност, извикали я да разпознае трупа...
...Първият, когото срещнала, бил синът на Велков. Тя не го познала, отдавна не мислела за историята с дефлорацията. А и той не й напомнил, макар че много пъти чакал край оградата на училището да се появи синеокото чудо...
Косара била толкова уплашена, неразбираща, безпомощна, тя дори нямала представа къде да търси майка си и момчето се обадило на баща си да го помоли за помощ.
Велков лежал в къщи с главоболие , което се появило след ударите по главата му през януари. Той неочаквано бързо открил Калина. Всъщност, тя била при него. Двамата осъществявали план за оцеляване на фирмите си в хаоса.
- Готово е - каза жена му. Не беше я видял да плаче. Самият той дълго се кри в рамото на дъщеря си, сълзите и на двамата течаха като порой. Колкото повече я притискаше към себе си, толкова повече сила чувстваше в прегръдката.
- Толкова ти благодаря...-каза жена му. Той я погледна учудено. -Беше досущ като твой син.
Нима и сега си спомняше чий син беше мъртвият? Ако беше преди няколко месеца, щеше да избухне и да я наругае. С какво беше заслужил такава “благодарност”? Щеше да я накара да си припомни миналото, да я накара да каже поне един случай, в който това бащинство му е тежало...Но сега...
“Прости й, Господи, тя е майка и не знае какво говори и какво върши! Прости й, защото току-що приготви сина си за погребение...”
Дали някога щеше да я разбере? Може би щеше да изпита облекчение, че вече го няма синът на другия, отрепката, наркоманЪТ,долният педал,а само общото им дете...
Спомни си уплашената Калина в барчето, когато я срещна бременна и сама. Невинното личице на малкия Преслав, постепенното му отчуждение от тях...Стената, която издигна...или издигнаха двамата с майка си. А той не се намеси...
Лапна последната цигара.
“Благодаря ви...”
Запалката отказа.
“...че донесохте питие за моите чаши.”
Те бяха пълни.Чашите.Това беше важно някога...
КРАЙ
Август 96 –октомври О4
Стара Загора
Написано от НЕЛИ МИХАЙЛОВА КАНЕВА
Всички права запазени!
