Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.02.2018 16:35 - ТРЪН ОТ РАЯ,глава трета,ИВАН -МИНАЛОТО БЪДЕЩЕ,продължение
Автор: neli1953kaneva Категория: Поезия   
Прочетен: 182 Коментари: 0 Гласове:
1



   Със свойствената си прямота приятелката му каза, че ако не бил толкова млад и хубав ,ни едно момиче не би го харесало.Жените обичат да срещат възхитени,обожествяващи ги погледи.Обичат мъже,които ще ги издигнат до небесата,ще ги изравнят с богините или ще ги запратят в ада.Но такъв, който ще им казва истината за самите тях,изобщо не може да се надява на добри чувства.Беше дори обидно да общуваш с такъв мъж.

  Иван не вярваше в това.Все ще се намери някоя, която да не се бои от истината за себе си.Вече достатъчно се е възхищавал!

  Джини казваше”Хм!”.Беше скептична.Той я посещаваше всеки ден.Тя обичаше всякакви плодове, като повечето жени.Той също.Седяха един срещу друг.Тя го гледаше как захапва зрялата круша,как облизва устните си след това.Преди да я изяде беше казала:

-Красива е.Зряла.Съвършена.

-Съвършена?Една круша?

-Повече от това не може да стане.Красива,зряла,жълта...

-Като хората.

-Всеки в някой етап е съвършен.Тоест,не може да стане повече.Развил се е докрай.

  Иван се замисли.

-А ти?

-Аз?Понякога мисля че съм.Когато рисувам.Но...не знам!

-Искам да ми покажеш картините си.

-Добре.

 Иван едва не извика.Някак много лесно се беше съгласила.

 Показваше ги една по една,нареждаше ги,после променяше реда.В тях бягаха по стълби изтощени и задъхани хора, решени да стигнат до края.Имаха невероятни очи и ръце,асиметрични лица,на пръв поглед бяха просто безлики.Деца стреляха с прашки по окуцяла птица, а тя имаше погледа на едно от тях.Това, което щеше да я убие...Смесваха се есенни листа,кръв,гримирани сълзи на клоун,насажден сняг...Сълзи?Джини и сълзи?Не...Потоци се превръщаха в корени,клони в лъчи,листата в пръсти,цветовете в устни,часовникът в гилотина...Къде беше виждала гилотина,а и той...

 Един от повтарящите се образи беше конят.Загатнат като силует,само с грива-облак,гръб-планина,копито-камък,миг преди да полети в бездната...Коне в екстаз ,които носят на гърба си привиденията със сиви лица...сякаш от музиката на Вагнер...Иван не беше слушал Вагнер тогава.Сравнението му хрумна значително по-късно.

 Един цикъл от отражения във вода.На растения,насекоми,лица,сгради,облаци,огън,църква...Защо отражения?Защото нещо й пречело да види света...

-Нещо ми липсва да го видя...Не,тия двете не!Няма да ги гледаш!

-Защо?Не са сполучливи ли?

-Не разрешавам и толкова!

 Но той не я послуша и дръпна хартията.И в лицето му нахлу кръв.Ушите му забучаха.Беше тя.

  Беше се нарисувала сама.Гола,легнала на дивана с леко свит в коляното крак,с цигара в ръка.А встрани,леко обърнат към нея,силует на младеж с черна къдрава коса...Може би той?

 Казваше се “Съблазняване на модела”.Опита се да се овладее.

 Пред огледалото ли се е рисувала?Очевидно,беше отговорът.Навярно не е било лесна.Това е най-трудната й картина.Кое е трудното?Той не се обръщаше, досущ в същата поза като момчето от картината.Ами...да отрази всичките си недостатъци и все пак картината да не е грозна.

 Ти нямаш недостатъци,каза той,или може да имаш от гледна точка на...Не можеше да намери думата.Но те не са...Пак не можа да намери думата.Можела да ги скрие.

 Искал ли да провери?Какво?Дали ги е скрила,каза тя и чак тогава той се обърна.

 Тя лежеше на дивана гола в същата поза,с цигарата в ръка.Не можеше да бъде вярно и все пак беше.

-Може би ще се приближиш-каза Джини-Отблизо се вижда по-добре...

 Иван се приближи.Димът от цигарата й дразнеше очите му.Тя я смачка в пепелника и чак тогава/Колко бавно!/,той се наведе и я прегърна.Беше невероятно гореща,бедрата й твърди,а в долната част на корема беше влудяващата бенка, позната от картината.Едно от несъвършенствата.Не продума нито дума, докато той се събличаше,докато устните му намираха най-чувствителните й места а ръцете му се плъзгаха по гърдите й чийто връхчета го бодяха,по бедрата,неспокойни и скрито нервни,по венериния хълм...Беше я видял толкова малка,гола и беззащитна в големия си талант ,че беше забравил разликата във възрастта.Тя беше малко момиче, което не се боеше от докосванията му.Прехапа устни когато влизаше в нея и в един момент пръстите й се впиха в гърба му.Добре че нямаше нокти,иначе как би се съблякъл пред леля си ...Разбра че изпитва дълго,особено дълбоко удоволствие за разлика от краткия чувствен връх с Диана.Гледаше го пряма,сериозно,почти без разум.

 Беше жена.Беше жена която преживява картината която е създала...

-Беше добре-каза тя когато свършиха.-Като за първи път...

 Тя мислеше че му е за първи път!С гордост й каза че греши.

-Така ли?-изненада се тя-Значи, някоя ме е изпреварила!А изглеждаше толкова стеснителен...дори невинен...Не бях сигурна че си мислиш за такива работи!

 Той лично с мислеше ,че се държи нахакано.

-Е,няма да те разпитвам коя е...

-И аз не питам.

-Ти?Но момчето ми,аз съм на тридесет и една!Какво ще питаш?На моята възраст жените имат богата биография.

-Защо?

-Защо,защо!Е,поне няма да ми тежи на съвестта, че съм ти отнела невинността!-тя се надигна на лакът-Но ти не си мислеше ,че можем да стигнем дотук,нали?

-Честно?Не.Отначало не мислех.Ти просто не ми даваше повод.На всеки може да му се иска...Ти се държеше много покровителствено с мене...Пък и имаше други...

-Пък аз си мислех че прекалено откровено те свалям!Дори се упреквах за това.Изглежда,че не разбирам от сваляне...Кога поиска да спиш с мене?

-Когато те видях да мачкаш угарката с крак.Имаш хубаво малко краче...Исках да го погаля...ей така!-той движеше ръката си нагоре към бенката-А ти?

-Чакай да помисля...С гълъба!Не,тогава беше различно...Когато поиска да видиш картините!Да!Тогава разбрах ,че ако ти позволя това,ще ти позволя всичко.То е все едно.Да видиш тях...И да имаш мене.Но не знаех дали е редно...

 Иван не беше наясно какво е преживял.Тя никак не отговаряше на мечтата за жена на живота му...

...

-А сега?Наясно ли си какво е била тя за тебе?

-Не.Тя не подлежеше на анализ.Нито сега,нито тогава...

-Имаше ли и други приятели освен тебе?

-Сигурно да.Казваше ,че било минало ,от което не може да се отърве.Единият продавал картините й,имал връзки с чужденци.Бях сигурен че я лъже и прибира голяма част от валутата.Но тя не се интересуваше от парите и едва ли имаше представа за стойността им...Даже не чуваше какво й говоря...

-Кой купуваше картините й?

-Не знам.На изложбата се оказа един и същ човек.Но дали ги е купувал от нея или от трети лица,не знам.Тогава не мислеше, че може да направи изложба.Беше опитвала,но нищо не стана.Никакъв отзвук.Плака.Не можеше да разбере собствената си стойност.Чудех се защо не е заминала с мъжа си ,а там да се развеждат ако наистина го искат...По-късно,вече в института,разбрах че имала известен успех, но до големия триумф беше много далече...

-Какво изпитваше към нея?

-Нежност.Исках да я закрилям,да се грижа за нея,дори да я съветвам.Приличаше ми на по-малка сестра...исках сестра като малък.Да я галя по косата,да я сложа да спи,да я завия,да я гледам как заспива,как лицето й се успокоява,как поне насън е щастлива...Никога не спяхме заедно.

-Опитваше ли се да ти се налага?

-Не,никога.Понякога гледаше виновно.Смяташе ,че се засягам когато идваше Пламен,един от приятелите й ,който продаваше картините.Вероятно разбираше от изкуство и много неща е запазил за себе си.Сега е известен колекционер.Тогава не се знаеше какво работи,вероятно е бил ченге от службите...

-Обичаше ли те?

-Не знам.За нея бях модел в развитие.Стимулирах я да рисува.Но това можеше да прави и някой друг...Тя превръщаше в изкуство всяко впечатление,всяка полусянка.Всичко ,което беше научила от мене,всичко ,което мислеше че ще се случи в живота ми...Всичко беше в картините.Не приличаше на вълшебница а беше...

-Някой знаеше ли за връзката ви?

-Подозираха.Леля ми,особено майка ми.Тя даже ме упрекна много остро.Беше навлязла в критическата и на всичко реагираше с раздразнителност.Знаела за историята с Диана.Не очаквала от мене да задигна приятелката на Димо!Не можех да повярвам ,че точно така се изрази!Смяташе ,че съм лекомислен щом толкова бързо съм намерил друга...Тя не харесваше Диана въпреки че бяха приятелки с майка й.Не знам изобщо каква жена би преценила като достойна за мене...

-Нормално за майка на единствен син...Как се разделихте с Джини?

-Никога не се разделям с жените с които съм бил...Никога окончателно...

-А тя?На нея си кръстил дъщеря си...

-Да.Бяхме се разбрали с жена ми та да избере името на първото ни дете.Нарече го на майка ми.Направи жест.Може да е очаквала да й го върна...

-Но ти не го стори.Тя знаеше ли за Джини?

-Сигурно се досещаше.Обаче името й хареса.

-Имах приятелка със същото име.И тя беше наречена на стара любов на баща си и гордо разказваше за това...Липсва ли ти?

-Ужасно.Разбрах го сега когато ме попита.Никога няма да отида при нея.Да чуя гласа й...Не мога да повярвам че е мъртва...Тя беше по-млада от мене!

-Кога я видя за последен път?

-Отдавна,много отдавна...казах ти,беше толкова млада!

-Имаш ли нейна картина?

-Да,разбира се!Картината,тя беше в основата на всичко!Последната от тези които видях тогава...Тя упорито не ми я показваше.Чудех се защо.Мислех, че е свързана с мъжа й.Но бях виждал много негови портрети.Изглежда преди мене той й е служил често за модел...Тя дори намираше ,че си приличаме.Аз не.Но картината!Бях поразен.

 Представляваше голям черен кон,красив и силен.Той летеше на фона на ярка бяла светлина.На него беше полулегнало нежно момиче на около десет години със светла къдрава коса,облечено в бяла риза,дълга,със синя бродерия.Изпод нея се показваше малко розово краче.То беше прегърнало шията на коня и сякаш му говореше.Личеше, че много се обичаха , бяха щастливи...отиваха към светлината ,но на мене кой знае защо ми се струваше ,че летят към смъртта...Щяха да останат вечно заедно...Казваше се “Светлината и летенето”...

  Разказа ми историята й.Била на почивка с дъщеря си и на въртележката видяла това момиче да прегръща кончето и да му шепне нещо.Чудела се защо лицето му грее при досега с боядисаното дърво.Нарисувала го по памет.Облякла го в бяла риза като самодива и разпуснала косата му...

 Исках да ми подари тази картина.Молих я,дори заплашвах, че ще я открадна.Не знам защо не искаше.Направи го по-късно,на осемнадесетия ми рожден ден.За мене тя имаше особено очарование...Дори си мислех ,че момичето е пораснало,вече е девойка,после и жена...сънувах я!Не беше много отдавна,преди няколко години.В нощта ,когато гласуваха правителството ни.Беше пак около рождения ми ден.Легнах си уморен и като че ли бях заспал, когато ми се стори че някой се движи из стаята...

 Беше слязла от картината и седеше на стол срещу леглото ми.Гледаше ме как спя и аз не можех да мръдна.Беше зряла жена ,лунен лъч падаше в къдравата й коса.После се появи някаква врата,пред нея стоеше Елка.Попитах я дали ще дойде с мене.Тя каза, че ще ме почака долу.Влязох,стълбите бяха разрушени,висяха арматури...Вдигнах се на ръце до горната площадка и тръгнах нагоре.Изкачвах се дълго...следвах някакъв знак.Стигнах на покрива и я видях.Стоеше на ръба и гледаше надолу.Приближих се и я дръпнах.Ризата се смъкна и видях част от гърдите и шията й.Тя ме хвана за ръка и ме поведе някъде,не можех да разбера надолу или нагоре...търсихме място ,където да сме сами ,но не намирахме.Около нас имаше много хора...Вече не можехме нито да се качваме,нито да слизаме.Събудих се и знаеш ли какво си помислих?

-“Защо не се любихме на стълбите?”Типичен сексуален мъжки сън.

-Точно така!Но ти откъде знаеш?

-Може би от Фройд...

 Той извади от гардероба куфарче,отвори го,вътре имаше пакет обвит в хартия.Махна опаковката.

-Странно-каза Нона-като че ли прилича на мене!Косата ми беше такава на десет години...Беше дълга...

-Нона,това си ти!

-Никога не съм срещала Джини Менахем!

-Но тя те е срещнала!И те е нарисувала.Без да те познава.Тя помнеше мига, а забравяше годините.И те я забравяха...когато те видях в болницата ,изведнъж ми се стори, че черният кон те отнася отново...преди да сме се срещнали...

-Нарисувала е моя сън...Аз сънувах този кон...И летях на него като дете...наблюдавала те е да се прехласваш по картината.Било е безвъзвратно,тя го е знаела и е ревнувала без да може да стори нищо...Нейното дело е било свършено...ти вече си ме познавал...как е възможно?Тя е знаела какво ще стане с нас!

-Възможно е.Затова ти растеше на картината...

-Искаш ли да се разходим?

....

-Когато бях ученик ,тук нямаше блокове, а зеленчукови градини...Или лозя?Да,имаше и лозя..

 Беше го хванала под ръка и от време на време притискаше чело в рамото му.

-И аз учех в един такъв град.Южен,топъл,тогава малък и патриархален...А сега голям и чужд...Дори живея в него и се мъча де се стопля както някога...

 Трябваше да пресекат голям и доста запуснат парк,безлюден по това време.Вървяха бавно,токчетата й се опитваха да тракат в крак с широките му крачки.

-Знаеш ли,между нас има и други съвпадения.Датата на вероятното ми зачатие е почти сигурно третия ти рожден ден...

-И аз имам чувството че някога сме били заедно,че тайно съм срещал погледа ти...Но ти си била с друг или аз с друга...Просто сме се разминавали,пропуснали сме нещо или е било съвсем невъзможно...

-Срещали сме се.

-Не може да бъде!

-Да.На представянето на книгата ти в Пловдив.Ти никога не си идвал в моя град, а той е наблизо.

-Разкажи ми за тоз ден.

-Настаних се в “Тримонциум”.Там бях спала някога ,когато държах приемните изпити за института.Беше си същия стар,провинциално уютен и добронамерен подслон на отчаяни души.Както някога...Беше на две крачки от залата на събитието.Дори ти поисках автограф.Както всички.Изобщо не те погледнах,ти също.След това те слушах как говориш и бях щастлива, защото ти се оказа нещо много по-хубаво от това което си представях...

-Защо не ме заговори?Как не съм те познал...светлината беше слаба!

-Можех ли?Пред мене имаше някакви високи мъже и почти не те виждах.Приличаше на разказ на Стефан Цвайг-Тя се притискаше към него.-Сигурно е глупаво, но пазя даже квитанцията от хотела...Някакво внушение за близост,мнима или действителна,неосъзната,просто защото...

-...много ме обичаш?

-...Беше толкова отдавна...

-Затова искам сега...Нона!

-...Защото,разбираш ли,аз не можех...

-...Значи няма време ,момиче!

-...Но тук и сега и изобщо...

-...без значение защото те обичам!

-...като че винаги е било...

-...Нона,това копче...

-...Наистина ли искаш за...

-...Толкова си хубава гола...

-...но тук?!

 Мълчаха,плътно притиснати.

-Знаеш ли-каза тя-веднъж гледах една твоя снимка във вестник.Изглеждаше уморен и си мислех ч никога няма да престана да те обичам.И тогава сякаш някой ми каза:”Целуни го,той заслужава!”

-И ти?!

-Аз го направих!Почувствах вълнение,а беше просто хартия!

 Той мълчаливо я галеше.Бяха толкова чувствителни в този миг на пълно признание.Най-после бяха това, което винаги искаха да бъдат-две страстни,нежни създания ,които умират от любов едно към друго и между тях няма прегради и никога няма да има...

-Толкова обичам да те целувам!Представям си ,че го правя за първи път,че сега опознавам лицето ти...тялото ти...всички хубави твои неща...забравям всичко друго...нямам нищо свое.Искам да се слея с тебе,да не съществувам отделно...да ме носиш в себе си някъде...Виждаш ли колко съм неразумна?Казвам ти го ,а ти може и да не ми повярваш или просто да ти е досадно...

 Изведнъж чуха стон.Сякаш идваше от друг свят.

-Чу ли?-попита Нона-Някой стене-Стонът се повтори.Тя скочи от коленете му и тръгна към храстите-Тук е,ела!

 Зад растителността имаше неголяма полянка ,на която се беше разиграла ужасна драма вероятно малко преди да дойдат.Когато Иван си проби път между шипките,спътницата му беше коленичила до някакъв вързоп от кръв и парцали,коси и кал.Откъде ли кал в това сухо време?

  Беше жена,млада,почти дете.Жертва на брутално престъпление.Изнасилена жестоко и вероятно бита.Нона внимателно опипваше крайниците и гръдния кош.Нямаше счупвания ,но кървеше отдолу.Помоли го да докара колата по-близо и да й донесе цялата аптечка и вода.Коремът и бедрата на жената бяха издрани ,в синини и покрити с мръсотия и кръв...Дрехите й бяха разкъсани.С помощта на кърпа и вода Нона се опита поне грубо да почисти драскотините.Момичето беше в полусъзнание.Не се знаеше доколко е силен шокът.Може би имаше и вътрешни разкъсвания...

-Имаш ли одеяло или някакво платнище в колата?Донеси го.

 Говореше с обикновения си тон и дори като че ли щеше да му се скара, че се бави.Беше делова и Иван не можеше да си обясни как успя да направи такъв преход.Та нали току-що го беше целувала,каза му такива неща!

-Налага се да я закараме в “Бърза помощ”.Дай да я пренесем в колата!

 Той пъхна ръката си под главата на момичето и я вдигна.Беше лека и съвсем млада.Беше вече завита и очите й затворени.Как можеше Нона...не беше само от професията!Тя беше жена,можеше поне да се изплаши и да го остави да отиде пръв в храстите...Наистина ли не се страхуваше?

-Отвори ми задната врата!По-бързо,моля ти се!

 Беше пребледнял и се движеше с усилие.Настаниха пострадалата на задната седалка и Нона седна при нея.Тя хлипаше със затворени очи.

-Далече ли е болницата?-той мълчеше-Не мога да се ориентирам оттук.

  Чак сега видя колко е бледен.

-Но какво ти става?Стегни се,моля ти се!

-Стягам се-с видимо усилие каза той-Наистина се стягам.Вие ,лекарите ,си мислите, че всички са така обръгнали като вас.Просто трябва да си поема дъх...

-Не става въпрос за обръгване.Трябва да се действа и аз го правя...Може би не трябва да го искам от тебе...Моля те да ми помогнеш!Нямам време за ненужни размисли...Извинявай ,ако съм рязка...

-Чудя се поне малко не се ли изплаши?

-Да се изплаша?От какво?Паниката , истерията не са мое амплоа...Трябваше вече да си го забелязал.

-Вече го забелязах.Просто...помислих ,че имаш нужда да те защитя...

-Зная.Искаш ли малко вода?

 Той си представи шишето, от което беше намокрила жената и отказа.

 Когато стигнаха в болницата ,тя изскочи от колата и се втурна в стаята на диспечера от “Бърза помощ”.Представи се,обясни за  какво става въпрос.Малко след това вече даваше нареждания.Да извикат хирург,гинеколог,съдебен лекар и ченгетата,естествено!

-А сега количка и санитар!

 Дежурният наистина я слушаше и се опитваше да изпълнява.

-Ще изпратя санитарката да повика колегите.Телефоните не работят.Болницата няма пари да плаща и ги отрязаха.Представете си как работим!

-Представям си.И при нас е същото.

 Вече бяха закарали жената в шоковата зала и Нона обясняваше нещо на младия хирург ,който слагаше ръкавиците си.Сестрите подготвяха банките,едната от тях нагласяше електродите на електрокардиографа.

  Иван стоеше настрана и се чувстваше излишен.Не можеше да повярва че това е неговата ласкава и малко нерешителна приятелка.Фелдшерът се върна с чаша кафе:

-Не искате ли цигара?-обърна се той към Нона.Беше млад мъж с едва набола светла брада.-Мъжът ви не е лекар,нали?Май не е съвсем добре,погрижете се за него.Мисля ,че всеки момент ще колабира...Заведете го в другия кабинет ,може да полегне там...

-Нищо ми няма-каза Иван-Къде е тоалетната?

 Върна се след малко.Беше повърнал и малко му беше поолекнало.А му казаха ,че няма да повръща след операцията!

 Следователят и съдебният лекар дойдоха заедно.Той беше млад мъж с тънки мустачки,а съдебната лекарка –пълна жена с прошарени коси ,с димяща цигара в устата.След обичайните въпроси следователят каза:

-Не е рядко,но когато го видиш за пръв път е жестоко.Не можах да спя една седмица след първото убийство.А на докторите май им е все едно!Нали по шест години киснат в залите с трупове...Защо не пийнете нещо?При хирурзите винаги има високи градуси...И по-добре не шофирайте в такова състояние...

-Ще се прибера в хотела.Не е далеч.Утре ще прибера колата...

-Знаеш ли,каза Нона,може да ти се види странно,но съм гладна.Не бих се отказала от нещо топло в чиния...

 Иван мъчително преглътна.Изобщо не чувстваше глад.

-Както искаш.Ще взема нещо и се качвам.

 Забави се около двадесетина минути.Когато се прибра, го завари да повръща в банята.В стомаха му нямаше вече и стомашен сок и напъните бяха особено мъчителни.

-Какво ти е?Откога повръщаш?

-Почти всеки ден,още от ученик.Но бях спрял след операцията...

-А язвата откога е?

-След като завърших института...или по-късно,когато вече работех...

-Не разбирам...От каква храна повръщаш?

-Не знам.Май от всякаква.А и без да съм ял...

-Може би има нещо друго...Не ми прилича да повръщаш от стомаха...Хирурзите добре са си свършили работата...Беше много тежко за тебе,нали?Помисли си ,че е на възрастта на дъщерите ти...

-Не,не беше това...Не съм мислил за момичетата.

-Можеше някой да е на нейното място.Някой ,когото познаваш...

-Може би...Ще се изненадаш колко слаб мога да бъда...но не мога да го преодолея...Не ме осъждай,моля те...Искам да ме разбереш...

-Боже,така ли прозвуча?Опитвам се да разбера нещо...Сигурно са били група ,а тя е била сама...Може и да е викала...

-Никой не може да я чуе.Там не минава никой.

-Нали затова отидохме в този парк.За да бъдем сами...

-Постоянно е пред очите ми...

-Кое по-точно?Кое те разтърси най-много?Може би кръвта,мъжете не понасят кръв!

-Не.Аз не припадам от кръв.

-Синините?Раните?Позата в която я намерихме?Спермата?Тя беше изцапана със сперма,и около устата също-Тя го хвана за раменете и го погледна в очите.

-Да-рече глухо той.До този момент не знаеше че е така.-Беше изцапана...Не трябваше да е така...

 Мълчаха и двамата.

-Не го виждаш за първи път,нали?Помниш ли къде си го виждал?

 Той кимна.Мислеше че го е забравил ,че никога няма да се сети за това.

...Не си спомняше откога я познава.Сигурно е бил много малък когато се беше омъжила за съседа им.Беше три-четири годишен и правеше дълги пътешествия ,далеч от бдителния поглед на баба си.Те често завършваха до тях.Тя го виждаше на улицата и го викаше:

-Ванко,ела да ми правиш компания!Тъкмо съм направила курабийки!

 Той това и чакаше и тичаше към нея.Беше хубава ,кестенява,миловидна жена с големи тъмни очи и дълги черни мигли.Леля Ганка.После разбра че се казва Гергана.

-Какво правиш?-питаше той.

-Шия.

-Това какво е?

-Сантиметър.Мога да те измеря колко си порасъл.

-Иглата не те ли боде?

-Не.Внимавам.

 Тя сложи на машината плат.

-А мене ме боде!-той се стресна от тракането и чак подскочи.Тя се усмихна.

-Не бой се,тя така си трака.

-Защо?

-Има колела...и разни други работи.Не й разбирам,чичо ти Янко я поправя...

-А сега какво правиш?

-Чертая.

-Защо?

-Ще го кроя.

 И така нататък.Тя шиеше,той кротко седеше на канапето с филия масло и сладко или топла курабийка в ръка и клатеше краката си които не стигаха до пода.Не беше много апетитен и филията често оставаше неизядена.

 През това време баба му го търсеше навсякъде, докато се научи да пита най-напред младата шивачка.Не,не й пречел,бил кротко дете.Само много разпитвал.

-Мама има само игла.Няма машина.

-С машина е по-лесно.

-Когато порасна,ще й купя.

-Много добре си решил.

 Леля Ганка беше ушила късите панталонки за първи клас от някогашния жакет на майка му.Мъжът й често отсъстваше и Иван беше доволен от това.В негово присъствие тя някак се свиваше и вече не тананикаше ,когато шие.А момчето се чувстваше неловко, макар мъжът да го черпеше с бонбони и да се опитваше да говори с него.Те нямаха деца ,но минаваха за сговорно семейство.Малкото момче често отказваше да яде в къщи под предлог ,че леля му Ганка вече го е нахранила.Баба му се сърдеше.Така значи,не й харесва манджите!

 Тя шиеше и булчински рокли и той се прехласваше пред облаците тюл и коприна.Изпросваше си някое красиво парцалче ,не за себе си, а за Диана.

-Когато порасна,казваше тя,ще имам много рокли  и все от коприна и кадифе!А ти ще ходиш с костюм,бял!С бяла риза и черна връзка!

-Защо бял?-попита той.

-По филмите богатите мъже ходят все с бели костюми.

-В България няма богати.Така казват по радиото.

-Аз ще се омъжа за богат.

 Ясно.За богат,не за него.Не виждаше възможност да забогатее някога.

 Вече като по-голям правеше дребни услуги на шивачката.Ходеше до магазина,смазваше машината,хранеше зайците.Срамуваше се да отиде без повод у тях.Просто минаваше и я поздравяваше.А тя го питаше за училище,за родителите му,за леля му, която живееше в града и си шиеше при нея.Вече бяха на мода найлоните и фустите и всички жени от селото шиеха цели кошери от прозрачни платове и съвсем прозрачни блузи. Не беше неудобно през тях да ти прозира комбинезон или дори сутиен.

...Върна се от града в събота.Завари къщата празна и заключена.Сигурно баба му беше излязла някъде.Повъртя се и като не видя никого,се запъти към съседката.Бутна пътната врата която едва се крепеше на пантите и влезе.Не беше в малкото салонче където шиеше.Може би готвеше в кухнята.Нямаше я и там обаче.И тогава чу силно хлипане и стон.

-Боже мили,божичко!-простена някой и той позна нейния глас.-Докога ще се мъча,Господи!-гласът идваше от спалнята.

 Поколеба се дали да влезе,беше около петнадесет годишен и много стеснителен.Но в този момент жената захлипа още по-силно и това премахна колебанията му.Тя не можеше да плаче току така.

 Лежеше в леглото с вдигната пола,с раздърпани,почти на парцали дрехи.Лицето и бедрата й бяха в синини,виждаха се големи лилави петна навярно от щипане.По лицето имаше кървави резки,устните й бяха подути.Но не това беше най,ужасното.Тя понечи да се закрие,но не успя.

 Момчето стоеше, без да знае какво да направи и долната му устна затрепери ,макар че здраво беше я захапал.Щеше да заплаче, но се съвзе.Сложи възглавница под главата й.Взе от аптечката риванол и памук и се опита,доста несръчно ,да почисти драскотините.Тя протестираше,беше я срам.Той също ужасно се срамуваше, но продължи надолу.Вече проумяваше кой го е сторил.Носеше се слух, че мъжът й тайно пиел.Никога не я нагрубявал пред хората,все я прегръщал,купувал й дрехи.Но когато се обличала добре,я тормозел.За кого се стягала,вече била на повече от тридесет години!На какво отгоре се гласяла,едно дете не могла да роди!Трябвало да се срамува,да не смее главата си да вдигне когато върви по улицата...

 Дразнел се от дреболии.Както сега.Ритал я по корема,щипел я.Блъснал я върху бюфета ,стъклото се счупило и я порязало.Скубел й косата.

 Но страшното идвало после ,защото винаги след побоите искал да се любят.Тя се съпротивлявала,повече отколкото на ритниците.Опитвала се да избяга.Но той я насилвал жестоко.Завързвал я,принуждавал я да прави разни гадости.Това на корема й било сперма.Никога не се изпразвал в нея,вече не.Казвал, че ще намери друга да му роди дете, а тя ще го гледа...Беше се посъвзела.Момчето я зави в леглото,запали печката защото тя трепереше и направи чай.Питаше я с какво може да й помогне.

-Какво добро момче си!-говореше през сълзи тя.-Ако имах син като тебе,нямаше да стоя при тоя...имам си занаят и щях да зная за кого да се трудя...Щеше да ми е по-леко!Ти никога няма да посегнеш на жена,нали?Зная че ще е така,ти на никого не би посегнал...Блазе на майка ти и на баща ти...

-Вече си по-добре,нали?-повтаряше Иван .Не знаеше какво друго да каже, а и много искаше да чуе точно това.

-Да,по-добре съм.Върви си,баба ти сигурно се притеснява.И не й казвай, тя нищо не знае за това.

  Той се прибра, но баба му още не беше се върнала.Хвана брадвата и започна да цепи дърва.Не знаеше колко е работил,кошмарът беше пред очите му ,когато спираше и затова продължаваше.Баба му си дойде и ахна:

-Ама ти какво си направил?Нацепил си дърва за две зими!Ха влез и си почини...

 Влезе вътре и легна на леглото.Нека баба му да си мисли, че е уморен.

-Сигурно си гладен,продължи старата жена,сега ще изпържа кюфтетата...

  След час тя го повика да яде.Не му се ядеше ,но стана.Иначе щеше да се сърди и да вдигне олелия.Чинията беше пълна с кюфтета.Насили се да хапне ,но му се догади на първата хапка и бързо излезе навън.

-Ама какво му стана на това момче?-тюхкаше се баба му като видя че не може да спре мъчителното повръщане.

-Нищо му няма,каза дядо му-Сигурно е настинал.Разтрий го и ще му мине.

  Легна си без да вечеря.И на другия ден не хапна нищо.Вече не можеше и да помисли за скара...

-Разказа ли на някого за това?

-Не,какво говориш!Мъчех се да го скрия,да го забравя...До днес мислех, че съм успял...

-Какво стана с нея?

-Почина от рак преди петнадесет години...

-А мъжът й?

-И той.Сега в къщата им не живее никой.Има една племенница,тя я наглежда.Мъчат се да я продадат...

-Като си помисля, че одеве ти се скарах...че те карах да се стегнеш...Извинявай.

-Не си виновна.Аз изглеждах мекушав.Просто се скапах.

-Ти!Мекушав?-тя стана и се приближи до него-Не,не исках да кажа това,дори не съм го и помислила...Всеки има моменти на стъписване...но ти си истински силен!Не знам дали го съзнаваш, но точно тогава си станал мъж.Само истински мъж реагира като тебе.С погнуса пред насилието над жената.Това също е бунт.Какво можеш да очакваш от безразличния или сеирджията...

-Нона,аз просто си изповръщах стомаха!Ако всеки бунт беше такъв...

-Не си могъл да проявиш протеста си по друг начин освен чрез автоагресия.Това е в основата на проблемите ти и по-нататък.Чувството за вина и автоагресията.

-Може би и язвата е продукт на това?Виждаш ли колко съм схватлив!

-Може би ,но на по-късен етап...Там има и други причини,според новите теории,има един микроорганизъм...Но това сега не е важно.Виж,аз никога не съм преживявала насилие.Никой не ме е принуждавал да върша нещо или да не го върша.Само аз и възгледите ми за самата мене.

-Всички го вършим.Ежедневно.

-Дори когато сме сами и никой не ни вижда.И наричаме това свобода.

-Или личен избор.Или дълг.А може би мисия?Всъщност е принуда.

-И момичето е имало право на личен избор...и леля ти Ганка!Съгласен ли си?Но къде е останало това право?Кой им го е отнел?Кой го е окървавил и смазал в калта?Унижени и омърсени...Помниш го,нали?Винаги ще го помниш!

-Да.Мога ли да го забравя...

-Не се стреми да забравиш,никога!Забравата е също насилие над волята...ако трябва нещо да изчезне от спомените ти,то ще си иде само...

-И без това е пред очите ми...

-Опитай се да го обясниш.Така ще го преживееш по-пълно и няма да страдаш.

-Не мога да обясня такова нещо!Не мога да го приема...само го преживявам!

-Тогава обясни твоето присъствие там.И действията си.Може би и моите.

-Моето присъствие не беше фактор.

-Напротив.Ти ги спасяваше.И двете.Винаги ще постъпваш така.

 Той хвана ръката й и започна да размества пръстените.

-Бях там.Бях потресен.Почти не бях способен на смислени действия...може би защото не го приемах.Нещо ме спъваше.Но знаех,знаех че мога да сторя нещо...дори всичко?Всичко което трябваше да се направи...

-И после?

-Беше естествено да го сторя.Всеки би постъпил така на мое място.Аз не съм по-неспособен от другите,по-бездеен...нито по-голям герой.Беше ми тежко,не знаех кое е най-доброто за момента,особено за леля Ганка...Може да се е срамувала от мене,да не е искала никой да я види...Сигурно в други случаи се е оправяла сама...Една обикновена стеснителна селска жена...кой да ми каже дали не е било по-добре да си отида и да я оставя?

-Защо не го направи?

-Защо...Защо!Не зная.Исках...като че ли исках да възстановя нещо...Спомена...когато пееше и шиеше.Исках да залича кошмара.Изцяло.Да нарисувам отново картината...Затова се стараех да премахна следите...от ентропията.

-Нещо като калейдоскопа?

-Не.Като яйцето.Исках да събера отломките...от идеалния свят.Беше толкова хубаво ,когато ходех при нея и тя шиеше ,затрупана от красиви тъкани...

-А с момичето?

-Бях принуден да действам.Ти беше тук...

-Заради мене?Не разбирам как.

-Не помниш ли?

 Тя се замисли.

-Беше най-хубавия ни ден ,откакто сме заедно...

-Не е това!Има много хубави дни...Беше най-истинския ни ден.Защото разбрах,поне аз,колко основно,дълбоко е всичко ,което изпитваме един към друг...Беше нещо завършено...ти ми каза, че си целунала снимката ми...

-А после чухме стона...

-Исках да залича кошмара...

-Както тогава?

-Вероятно.Гледах как се грижиш за нея,как премахна следите,поне от мръсотията...Нона?

-Слушам те.

-Ти правеше същото като мене.Сякаш бяхме един и същи разум и един и същ чифт ръце...

-Нали просто помагахме?Нямаше време за истерии...Всеки би го изтълкувал така.

-Не и ние с тебе.

-Защо?

-Помогнахме на себе си.Преди всичко.За да си върнем картината.Там,в почти пустия парк.Там никога не е имало насилие.Ние го заличихме.Остана любовта.

 Тя го гледаше невярваща.

-Защо ме гледаш така?Не ми ли вярваш?И не е ли ТАКА?

-Така е-каза приятелката му-Но само ние си го знаем,нали?Но все пак,ти е жал за тях,нали?

-Разбира се.Затова направих каквото можах.Какво повече?

-Точно така.

-Това достатъчно ли е като обяснение?И-той замълча-Случайно да има нещо за ядене?Не смяташ да ме държиш гладен цяла нощ,нали?

 Това беше доста неочаквано.

-Не бях го предвидила-тя започна да рови в чантата си-От мене да мине.Сандвич със сирене.Бях си го оставила ,ако се събудя през нощта от глад.

-Но с удоволствие ще ми го отстъпиш,нали?

-С най-голямо удоволствие.А аз ще се храня с любов.Ти имаш грижата за това...

 

 

 

 

 




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: neli1953kaneva
Категория: Поезия
Прочетен: 108399
Постинги: 190
Коментари: 20
Гласове: 91
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031