Хората бързат.
Капките се стичат по лицето ми.
Никой не вижда сълзите.

Не аз - душата плаче.
Небето плаче.
Пречиства се
от горчилките, събирани в годините.

Мъглата натежава върху клепачите
и раменете ми.
Краката стават тежки ,
като олово.
Наболява ме и лявото коляно -
една стара травма.

Сигурно има място
тук на Земята,
за самотниците
в безсънните нощи
на пълнолуние.
Там някъде се срещат,
мечтаят, танцуват, обичат,
с натежали от самотност души.

После извървяват своя път
до следващото пълнолуние.
Сигурно има такова място.
Трябва да има такова място!

feq (26.08.2008 г.)
Ю. Станева

“Колко мъдро обясняваш любовта!
А край теб пространството е пусто…
Чувството обърква мисълта.
Мисълта погубва всяко чувство.”

Емили Дикинсън

*  *  *
"Казват – лекувало времето.
Времето не лекува.
Мъката – като жилите –
със възрастта се подува.

Времето е проверката 
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма."

Емили Дикисън